Читать «Ченге втора употреба» онлайн
Богомил Райнов
Богомил Райнов
Ченге втора употреба
Тази книга е роман, сиреч плод на писателско въображение.
Героите, обстоятелствата в нея са недействителни.
Всяко възможно сходство с реални лица и факти е напълно случайно.
* * *
„Понеже няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве.“
Лука 8:17
Първа част
НАЙ-ПОСЛЕ У ДОМА
Цюрих е хубав град — това го пише във всички пътеводители. Изобилства с разни забележителности и е разположен на прочутото Леманско езеро. Но след като си киснал тук сума време без работа и след като нямаш представа колко още ще киснеш, красотата на града и околностите му престава да те вълнува. Занимаваш се с по-дребни неща — примерно къде да влезеш и да изпиеш едно кафе.
На малкия площад имаше две кафенета: „Кристал“ и „Селект“. Ако бях влязъл в „Кристал“, вероятно щях да си спестя някои бъдещи неприятности. Аз обаче не можех да зная това, затуй напосоки влязох в „Селект“.
Подир яркото слънце навън заведението ми се стори мрачно. Почти тъмно и почти безлюдно. Разбрах, че не е безлюдно, когато на масата ми, едновременно с поръчаното кафе, се появи и Боби.
— Помниш ли кой съм?
— Как не. Напоследък все за тебе мисля.
— Тогава почерпи.
И без да чака съгласие, заръча на минаващия келнер:
— Арнолд, едно мартини, моля.
Да срещнеш българин в Цюрих не е рядко явление. Швейцарците дълго преди падането на стената негодуваха, че този град се е превърнал в разпределителна гара на източноевропейските гастарбайтери. Подобно твърдение едва ли би могло да засяга Боби. Той никога в живота си не е бил арбайтер. Освен туй в момента беше друсан. Не прекалено. Смръкнал бе само поредната си доза.
— Кент ли пушиш? — запита, след като отпи глътка от донесеното мартини.
Поднесох му пакета. Запали, вдъхна дълбоко дима и бавно го изхвърли, заедно е въпроса:
— Как е Вальо?
— Нямам представа.
— Ти ли го натопи?
— Не знам за какво говориш.
— Говоря си просто.
Отпи още глътка и погледна през витрината.
— Онази трошка твоя ли е?
Кимнах. Имаше предвид сивото ми беемве, паркирано до насрещния тротоар.
— Свършила е курса. Не възразих.
— Бих могъл да я откарам до автомобилното гробище срещу дребно заплащане.
— А новата кола кой ще ми я достави?
— Пак същите, дето им слугуваш. Толкова добре слугуваш, пък те не плащат. Резил.
— Ще прощаваш — промърморих, като погледнах часовника си. — Но трябва да вървя.
— Върви, върви. И много здраве на Вальо. Погледна ме с погаснал поглед и добави:
— Ако е още жив.
Казано е, че не се знае от кой храст ще изскочи заек. Но в същия дух може да се твърди, че не се знае изпод кой камък ще изпълзи змия. Случайната среща с Боби на пръв поглед бе дреболия без значение, обаче патилите и препатили хора не се осланят на първия поглед. Боби бе дребен наркопласьор, от когото преди години бях получавал сведения за друг, по-едър наркопласьор — споменатият Вальо. Лошото е, че наркопласьорите живеят и се препитават на групи — една жилава кръвоносна система, призвана да издържа натиска на околната враждебна среда. И нищо чудно, ако в същия този момент, в който се движех към хотела, Боби вече уведомяваше аверите си за моята поява.