Читать «Ченге втора употреба» онлайн - страница 2

Това опасение се загнезди в главата ми като дребна добавка към усещането за безизходица, което от известно време ме преследваше. Последното указание, получено от Центъра, гласеше: „Стой там и чакай ново нареждане“. Стоях и чаках, вече не знам от кога, а единственият отговор на сигналите ми беше мълчание.

Непредвидената среща с наркомана ме подтикна към най-простото, а може би и най-разумно действие: да се завърна в страната. Не за да нося много здраве на Вальо. Какво става с Вальо, това ми беше известно и без да се връщам.

Същият следобед, след като бях уредил сметката си в хотела, вече се движех с беемвето в посока Сен Гал. Движението по автострадата не бе твърде натоварено, тъй че бързо долових в огледалото за обратно виждане един често повтарящ се елемент: масленозелен Мерцедес, последен модел, движещ се неотстъпно зад гърба ми. Приложих обичайните в подобни случаи няколко трика, за да установя случайна ли бе тази близост с колата ми или нарочна. Нарочна бе, грешка нямаше.

Различавах само човека на волана, мършав мъж с големи тъмни очила. При дистанцията от петнайсетина метра не можех точно да различа колко и какви са спътниците му, обаче това не бе от значение. Ако трябва да бъда гръмнат, работата може да свърши и сам човек. Но в Швейцария подобни неща не се вършат посред бял ден. Това е страна, дотолкова изостанала от динамиката на века, че ако полицаят примерно се спъне в проснатия край пътя труп, той не се задоволява с това да го прескочи, а започва да търси свидетели и да задава въпроси. Изобщо използва всяка дреболия, за да си придава важност.

Започваше да се смрачава, когато беемвето пое край Боденското езеро. Ако преследвачите ми имаха намерение да предявят някакви претенции срещу мене, тъкмо сега бе времето да го направят. Защото тук се срещат границите на три държави и постовете на митничари и полицаи са на всяка крачка.

Движех се без определена цел, следвайки крайбрежното шосе, с надеждата, че онези от мерцедеса ще се отегчат от това безсмислено шляене и ще ме изоставят. Нищо подобно не се случи.

Отдавна бе нощ. Но понеже крайпътните заведения работят денонощно, аз натри пъти спирах да изпия чаша кафе, невъзмутим и безгрижен. Е, не съвсем. Имах все пак и една грижа: да паркирам беемвето така, че да бъде винаги пред очите ми. Когато се озовах отново в Сен Гал, откъдето бях тръгнал да обикалям езерото, реших да продължа към Германия, пресякох границата и се насочих към Кемптен. В съпровод с мерцедеса, естествено.

Главното шосе разтягаше монотонната си бяла писта върху висок насип. Вдясно от него, няколко метра по ниско, тъмнееше тесен второстепенен път, чиято крайна цел се губеше в нощта. Двете шосета бяха разделени от стръмен тревист терен. Да се прехвърлиш от горното шосе в долното през този стръмен терен бе равно на салтомортале. Но ако се има предвид, че аз и беемвето ми бяхме вече почти за изхвърляне, какво значение, ако краят ни настъпеше тъкмо сега и именно тук в тази безлюдна, захлупена от нощта равнина.