Читать «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма» онлайн - страница 9

По този въпрос Юсуф винаги смяташе, че това беше истинската вяра, че този, който право и неотстъпно следваше думите на Пророка, мир на праха му, за джихад, свещената война, също щеше да стане непобедим воин. Проблемът обаче беше, че сред египетските мамелюци рядко се срещаха силно вярващи мюсюлмани. Обикновено тези турци бяха повече или по-малко суеверни, вярваха в духове и свещени камъни и само на думи се обявяваха за правата и истинска вяра.

А в такъв случай беше още по-лошо, че дори и неверниците бяха способни да създават мъже като Ал Гути. Сигурно с това Бог показваше, че именно човекът със своята свободна воля определя целта в живота си, в този земен живот, и че едва когато светият огън раздели зърното от плявата, ще стане ясно кой е правоверен и кой — не?

Тази мисъл го сломяваше. Ако целта на Бог беше правоверните (ако изобщо можеха да се обединят в джихад срещу неверниците), да бъдат наградени с победа, защо тогава беше създал такива непобедими врагове? Може би за да покаже, че правоверните наистина трябваше да се обединят срещу врага, да спрат всички борби помежду си, защото заедно щяха да са десет или сто пъти повече от франките, които тогава щяха да бъдат обречени, дори и всичките да бяха тамплиери.

Юсуф отново си спомни образа на Ал Гути, жребеца му, черната му, добре смазана и съвсем непокътната броня, снаряжението му, където нищо не служеше само за радост на окото, а за ръката. От това можеше да се научи нещо. Със сигурност много мъже бяха загинали на бойното поле, защото не можеха да устоят на изкушението да си облекат новия, твърд, блестящ като злато брокат върху бронята и това им пречеше да се движат в решаващия момент, като по този начин загиваха най-вече от суета. Човек трябваше да помни и да се учи от всичко видяно, как иначе щеше да бъде победен дяволският враг, който сега държеше светия Божи град?

Огънят вече пращеше, а Фахр и емирът Муса бяха разстлали парче муселинов плат и започнаха да нареждат върху него неща от провизиите си и чаши с вода. Емирът Муса беше клекнал и мелеше зърна мока, за да приготви навреме черната си бедуинска напитка. С падналия мрак дойде и студът, първо като прохладен вятър, спускащ се по планинските склонове от Ал Кхалил, града на Авраам. Скоро прохладата след горещия ден щеше да се превърне в студ.

Западният вятър помогна на Юсуф да усети миризмата на двамата франки, веднага щом ги чу да идват в мрака. Това беше миризма на роби и на бойно поле, нямаше съмнение, че те идваха на вечеря, без да са се изкъпали, варварите им с варвари.