Читать «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма» онлайн - страница 8

Когато светлият лунен сърп се показа на синьото небе в лятната нощ, те се помолиха и за мъката си по отишлите си от този свят, и за да благодарят, задето Бог в своята невъобразима милост им беше изпратил най-опасния им враг за спасител.

След молитвата си поговориха малко точно за това и Юсуф смяташе, че Бог по един почти шеговит начин е показал Своето всемогъщество, показал е, че за Него нищо не е невъзможно, дори и това, да изпрати рицар тамплиер за спасител именно на тях, които накрая щяха да победят всички рицари тамплиери.

Това беше нещо, което Юсуф втълпяваше на себе си и на всички останали. Франките пътуваха към и от Свещения град, понякога многобройни като скакалци, друг път — съвсем не толкова много. Година след година от земите на франките пристигаха нови пълчища, грабеха и печелеха, или губеха и загиваха, а ако спечелеха, веднага се връщаха у дома с тежките си товари.

Някои франки обаче никога не се връщаха у дома и точно те бяха най-добрите, или най-лошите. Бяха най-добрите, защото не опустошаваха за удоволствие, защото с тях можеше да се говори или пък да се сключи договор за търговия или споразумение за мир. Бяха също и най-лошите, тъй като някои от тях бяха страховити противници по време на война. А най-ужасни от всички бяха двата твърдо вярващи ордена от монаси воини — Орденът на рицарите тамплиери и Орденът на хоспиталиерите. Този, който искаше да изчисти земята от враговете, този, който искаше да си върне Ал Акса и Скалната джамия в свещения Божи град, трябваше в крайна сметка да победи и тамплиерите, и хоспиталиерите. Нищо друго не беше възможно.

Но именно тези твърдо вярващи изглеждаха непобедими. Сражаваха се без страх, убедени, че ако загинат в битка, щяха да отидат в рая. Те никога не се предаваха, защото правилата им забраняваха да откупват пленени свои братя. Заловен хоспиталиер или тамплиер беше безполезна плячка, бе му все едно дали ще го освободят или убият. Затова винаги ги убиваха.

Според старото правило, ако петнадесет правоверни срещнеха петима тамплиери на едно поле, това означаваше, че или всички щяха да оцелеят, или нито един. Ако петнадесетте правоверни нападнеха петимата неверници, никой правоверен нямаше да се спаси. За да е сигурен в успеха на подобно нападение, човек трябваше да има четворно превъзходство и пак да бъде готов да плати много висока цена. Обикновените франки обаче не бяха такива, те можеха да бъдат победени дори и с по-малко хора на разположение.

Докато Фахр и емирът Муса събираха дърва за огън, Юсуф лежеше с ръце на тила, втренчен в небето, където изгряваха все повече звезди. Той размишляваше за тези свои най-ужасни врагове. Мислеше за видяното точно преди залеза. Мъжът, наречен Ал Гути, имаше кон, по-ценен и от кралски, кон, който сякаш мислеше същото като своя господар, който чуваше още преди да са му дали сигнал какво да прави.

Това не беше магия. Юсуф бе мъж, който твърдо отхвърляше подобни обяснения. Чисто и просто истината беше, че този мъж и този кон се бяха били и упражнявали заедно дълги години, при това най-сериозно, а не само като занимание, когато човек няма какво друго да прави. Подобни мъже и подобни коне имаше сред египетските мамелюци, а те, разбира се, не вършеха нищо друго, освен да се упражняват, докато постигнат успех, достатъчен, за да получат заповеди и земя, свободата си и злато в благодарност за много години добра служба. Това не беше нито чудо, нито магия, човек, а не само Бог, създаваше такива мъже. Въпросът беше само кое имаше най-голямо значение за постигането на тази цел.