Читать «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма» онлайн - страница 11

— Знаеш много добре какво мисля за това, рицарю. Нека задам въпроса си. Ти ни спаси. Нас, твоите врагове. Вече признах това и ти благодарих. А сега искам да знам защо.

— Не спасихме своите врагове — рече рицарят замислено. — Дълго дирихме шестимата разбойници. Цяла седмица ги преследвахме от разстояние и чакахме наистина много. Нашата задача бе да ги убием, не да спасим вас. Но Бог ви е пазил и нито ти, нито пък аз знаем причината за това.

— Но ти ли си самият Ал Гути? — заинати се Юсуф.

— Да, вярно е — рече рицарят. — Аз съм онзи, когото на вашия език наричат Ал Гути. Но моето истинско име е Арн от Готия, а моята задача беше да освободя земята от тези нечестиви разбойници. Аз изпълних задачата си. Това е.

— Защо някой като тебе, който е и емир на рицарите тамплиери в Газа, трябва да извърши нещо така незначително, а и опасно, като това да броди из пустите и негостоприемни земи и да убива разбойници?

— Тъй като такива са били правилата в нашия орден дълго преди да се родя — рече рицарят тамплиер. — Още след като сме освободили Божи гроб, поклонниците не са имали никаква защита, когато са се отправяли към река Йордан и към мястото Яхия, както го наричате вие, където някога е бил кръстен Иисус Христос. А навремето поклонниците са носели със себе си цялото си богатство, докато сега го оставят на сигурно място при нас. Ставали са лесна плячка за разбойниците. Така се е появил нашият орден. За да ги пази. И до днес е въпрос на чест да се пазят поклонниците и да се убиват разбойниците. Значи не е така, както ти се струва. Това не е незначителна задача, напротив. Това е сърцевината на нашия орден. Оттам произлиза той. Въпрос на чест, както вече казах. И Бог изпълни молитвите ни.

II

Наоколо се намираше светът, в който царстваше Йерусалим, а Рим беше далече. Още по-отдалечена бе държавата на франките, а и онзи свят бе на път да срещне края си. В студения и мразовит Север се намираше Западна Готаланд — държава, за която малцина знаеха. Начетените хора говореха, че отвъд Западна Готаланд се намирали само мрачни гори, обитавани от двуглави чудовища — гори, които водели към края на света.

Ала дори и там — насред мраза и тъмата — християнската вяра си бе проправила път, най-вече благодарение на свети Бернар, който с типичната за него човещина и любов към човешкия род решил, че дори онези варвари горе, в тъмнината, имат право да открият път за спасение на душите си. Той бил онзи, който изпратил първите монаси в дивите и непознати земи на готите. Скоро след това светлината и истината се разпространили от повече от десетте манастира, които построени в земите на северняците, чиито души вече не били изгубени.

Най-красивият от всички манастири беше манастирът в южната част на Западна Готаланд. Той се казваше "Божия дом" и бе построен в чест на света Дева Мария. Манастирът се намираше на едно възвишение, от което можеше да се види върхът Билинген, а пък ако човек се понапрегнеше мъничко, можеше да съзре и двете камбанарии на катедралата в Скара. На север от "Божия дом" се намираше езерото Хорнборг. Около манастира се простираха земи и поля, както и малки дъбови гори. Всичко наоколо беше изпълнено с покой и красота и нищо сред тази красота не можеше да наведе на мисълта за мрак и варварщина. За всяка жена на преклонна възраст, която е платила за изкупление на греховете си и е дошла тук, за да издъхне, "Божия дом" навярно изглеждаше като милувка, а природата наоколо бе най-красивото нещо, което окото на старицата можеше да съзре.