Читать «Булевардът на тузарите» онлайн - страница 8

— Здравей, Сам! — поздрави го Били и му стисна ръката. Момчето се оказа изненадващо красиво — с буйна руса коса и изразителни кафяви очи. — Нямах представа, че имаш дете — довърши.

— Вече е на тринадесет — усмихна се кисело Минди. — Не бих казала, че го имаме от вчера.

Сам се откопчи от ръката й.

— Скъпи, няма ли да целунеш мамичка за довиждане? — проточи тя.

— Че защо?! Нали ще се видим пак след някакви си… мммм… четиридесет и осем часа? — опита се да протестира момчето.

— Напълно достатъчно, за да ни сполети нещо! — отвърна назидателно майка му. — Например би могъл да ме смачка автобус! А след това последният ти спомен от мен ще бъде как не си целунал майка си за довиждане, преди да тръгнеш на почивка за уикенда!

— О, мамо! — въздъхна Сам, но все пак се предаде и я целуна по бузата.

Минди се загледа след него как пресича улицата и замислено изрече:

— Вече е в най-кошмарната възраст и повече няма нужда от майка си. Ужасно е!

Били кимна предпазливо. Минди беше от онези агресивни, типично нюйоркски типове, за които никога не можеш да бъдеш сигурен кога ще се обърнат срещу теб. А понякога бе в състояние да се превърне и във фурия.

— Знам какво имаш предвид — въздъхна той.

— Така ли?! — обърна се тя и очите й просветнаха. Стъкленото им изражение не успя да убегне от вниманието на Били. Сигурно беше дрогирана. Но в следващата секунда тя внезапно се успокои и повтори: — Значи госпожа Хаутън най-накрая предаде богу дух.

— Така е — кимна Били с не малка доза облекчение. — Днес не си ли чела вестниците?

— Все още не съм стигнала до тях. Тази сутрин имах други занимания. — Очите й се присвиха и тя добави: — Ще бъде интересно да видим кой ще купи сега апартамента.

— Вероятно някой управител на хедж фонд.

— Ненавиждам я тази пасмина! — просъска Минди и без да се сбогува, се извъртя на пета и се отдалечи.

Били поклати глава и се запъти към къщи.

* * *

Минди отиде до хранителния магазин на ъгъла; а когато се върна, видя, че фотографите продължават да висят пред входа на Пето авеню № 1. Това незнайно защо я вбеси.

— Роберто! — завря нос тя в лицето на портиера. — Трябва да се обадиш в полицията! Докога ще ги търпим тези фотографи?!

— Добре, госпожо Минди — отговори послушно Роберто.

— Говоря ти съвсем сериозно! Забелязал ли си, че напоследък не можеш да се разминеш по улиците от папараци?

— Заради знаменитостите, мадам — отбеляза Роберто. — И аз не мога да сторя нищо по въпроса.

— Ама някой все пак трябва да стори нещо! — изписка Минди. — Ще се оплача на кмета! Така де, когато го видя, разбира се. Щом успя да прогони пушачите и изкуствените мазнини, няма начин да не може да направи нещо и по въпроса с тези отвратителни фотографи!

— Със сигурност ще ви послуша, мадам.

— Нали знаеш, че ние с Джеймс го познаваме? — изгледа го подозрително Минди. — Имам предвид кмета. Познаваме го от години, още преди да стане кмет!

— Хубаво де, ще се опитам да ги изритам — въздъхна Роберто. — Ама все пак сме свободна страна.

— О, отдавна не сме! — извика Минди, мина покрай асансьора и отвори вратата на своя приземен апартамент.