Читать «Булевардът на тузарите» онлайн - страница 6

Потънал в размисли за госпожа Хаутън, Били осъзна, че е спрял пред Пето авеню № 1 и съзерцава импозантната фасада. Години наред тази сграда бе функционирала като неофициален клуб за преуспяващи хора на изкуството от всички направления — за художниците, писателите, композиторите, диригентите, актьорите и режисьорите, притежаващи творческата енергия, която поддържаше този град жив. И макар че самата тя не беше човек на изкуството, госпожа Луиз Хаутън, която живееше тук от 1947 година, бе най-големият му меценат. Основаваше организации и даряваше милиони на различни институции по изкуствата, големи и малки. Затова не бяха малко и хората, които я наричаха светица.

Пред сградата се бе струпала тълпа папараци. Очевидно бяха преценили, че мястото, където госпожа Хаутън бе прекарала почти целия си съзнателен живот, си струва парите и бяха решили да снимат фасадата. И сега, докато Били оглеждаше зле облечените фотографи в раздърпани тениски и протрити дънки, усети как естетическото му чувство се бунтува. „Всички добри хора си отидоха“ — помисли си скръбно той.

А после, защото си беше все пак нюйоркчанин, мислите му се приземиха обратно при въпросите на недвижимата собственост. Какво ще стане сега с апартамента на госпожа Хаутън? Децата й бяха над седемдесетгодишни. Най-вероятно със задачата щяха да се заемат внуците й — ще го продадат и ще си поделят парите, защото сигурно вече едва свързват двата края с богатството на фамилията Хаутън. Подобно на повечето наследствени нюйоркски богатства и то днес надали е толкова впечатляващо, колкото е било през седемдесетте и осемдесетте. През седемдесетте години с един милион долара човек можеше да си купи почти всичко на този свят. А днес не би могъл да плати и един купон за рожден ден.

Да, Ню Йорк се бе променил.

— Парите винаги следват изкуството, Били — казваше някога госпожа Луиз Хаутън. — Парите искат онова, което не може да бъде купено с пари! Искат класа и талант. Защото макар и правенето на пари да изисква известни умения, то за харченето им се изисква истински талант! А точно това ти вършиш най-добре, Били!

И кой сега щеше да си похарчи парите, за да купи жилището на госпожа Хаутън? Апартаментът не беше виждал ремонт най-малко от двадесет години, опакован в ярките флорални мотиви и басмата на осемдесетте. Но иначе вътрешното му разположение беше великолепно. Това беше един от най-величествените апартаменти в Манхатън — цели три етажа, построени за първоначалния собственик на сградата, започнала като хотел. Стаите бяха с височина четири метра, имаше дори бална зала с мраморна камина, а всичките три етажа бяха опасани с тераса.

Били се надяваше купувачите да не са някои съмнителни управители на хедж фондове като семейство Брюър, макар че най-вероятно щяха да бъдат точно такива. Въпреки прословутите флорални басмички апартаментът струваше най-малко двадесет милиона долара, а кой би могъл да си позволи подобна сума освен някой от новоизлюпените богаташи?! А като се имаше предвид какво бе интелектуалното ниво на повечето от тях, Били реши, че семейство Брюър в крайна сметка не биха били лош избор. Поне съпругата — Кони, бивша балерина и негова приятелка. Живееха далече от центъра, в отвратителна нова къща в Хамптънс, където Били често се отбиваше за уикендите. Да, няма да е зле да каже на Кони за този апартамент и да й обещае, че ще ходатайства за нея пред шефката на управителния съвет на кооперацията — пренеприятната Минди Гуч. Били и Минди се знаеха едва ли не цял живот — което ще рече от средата на осемдесетте, когато се запознаха на един коктейл. В онези години тя все още беше Минди Уелч, току-що завършила колежа „Смит“. Ентусиазирана и нахъсана, тя бе абсолютно убедена, че й е предначертано да стане най-великият издател на света. С оглед на тези свои планове в началото на деветдесетте се сгоди за Джеймс Гуч, който тогава пък тъкмо бе спечелил награда за журналистика. Тази победа я бе накарала да започне да крои още по-грандиозни стратегии за това как двамата с Джеймс се превръщат в семейството с най-голяма власт в града. Обаче нито една от идеите й не се бе развила според планираното. Днес Минди и Джеймс бяха двойка на средна възраст, от средната класа, която не можеше да си позволи да си купи дори собствен апартамент. Единственото творческо, което им бе останало, бяха претенциите им. Не веднъж и дваж Били си бе задавал въпроса как въобще са успели да купят и тази кутийка на Пето авеню № 1. Сигурно някой от родителите им бе скоропостижно сполетян от ранна смърт.