Читать «Булевардът на тузарите» онлайн - страница 10

— Ти знаеше ли? — изгледа го тя.

— Цяла сутрин въртят новината по интернет.

— Тогава защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш.

— За бога, аз съм президент на управителния съвет, а ти да не ме уведомиш за подобно нещо! — извика съпругата му. — Добре че се сблъсках случайно с Били Личфийлд, та някой да ми каже! Какъв срам!

— Нямаш ли си нещо по-съществено, за което да се тревожиш? — попита Джеймс.

— Да, имам си! Защото сега ще трябва да започна да се тревожа за този апартамент! И за това кой ще се нанесе в него! И що за стока ще бъдат новите собственици! Защо ние не живеем в този апартамент?!

— Може би защото струва около двадесет милиона долара, а на нас не ни се намират двадесет милиона долара под ръка, а? — изгледа я съпругът й.

— И по чия вина, ако смея да попитам?!

— О, Минди, недей пак! — простена Джеймс и се почеса по главата. — Обсъждали сме го милион пъти! А и на нашия апартамент му няма нищо!

На тринадесетия етаж — етажът точно под апартамента на госпожа Хаутън, Енид Мърл стоеше на терасата си и си мислеше за Луиз. Горната част на сградата бе етажирана като сватбена торта, така че горните тераси се виждаха от долните. Колко странно, че само преди три дена тя бе стояла на същото това място и бе говорила с Луиз, чието лице бе засенчено от вездесъщата сламена шапка! Старата дама никога не бе позволявала на слънцето да докосва кожата й и бе избягвала да прави излишни мимики с лицето си, защото бе убедена, че мимиките са главната причина за бръчките. Имаше най-малко два лифтинга, но въпреки това, дори в края на живота й — в деня на бурята, Енид се бе удивила за пореден път от гладкостта на лицето на старицата. Лично при нея нещата стояха по друг начин. Още от малка мразеше цялата тази женска суетня и прекомерно внимание към външния вид. Ала предвид факта, че се превърна в публична персона, най-накрая се бе предала на писъка на модата и си бе направила лифтинг на лицето при прочутия доктор Бейкър, чиито пациенти от висшето общество бяха известни като „Момичетата на Бейкър“. Поради което сега, на осемдесет и две, Енид имаше лицето на шестдесет и пет годишна жена, въпреки че останалата част от тялото й бе не само сбръчкана като сушена риба, но и петниста.

Запознатите с историята на сградата и нейните обитатели бяха наясно, че Енид Мърл не само, че бе най-отдавнашната жителка тук — след госпожа Хаутън, — но през шестдесетте и седемдесетте и една от най-прочутите. Енид, която никога не се бе омъжвала и имаше диплома по психология от Колумбийския университет (което я правеше една от първите жени с научна степен), през 1948 година бе започнала като секретарка във вестник „Ню Йорк стар“. Ала благодарение на своето око за чудатостите човешки и ухо за терзанията на душата, тя бързо си бе извоювала място в отдела за светски новини, а накрая — и собствена рубрика. Като жена, прекарала детството си в памучна ферма в Тексас, Енид така и не успя да се отърси от усещането си на аутсайдер, а за работата си неизменно изхождаше от добрите южняшки ценности на милостта и съчувствието. Това й бе спечелило славата на „добрата“ светска хроникьорка — мнение, което й се е отплащало не един и два пъти. Когато актьорите и политиците бяха готови да разкажат историите на живота си, те задължително викаха Енид. В началото на осемдесетте рубриката й започна да излиза едновременно в няколко вестника и така Енид изведнъж стана заможна жена. От десет години насам се опитваше да се пенсионира, обаче работодателите й не даваха и дума да се издума по този въпрос. Подчертаваха, че името й е твърде ценно, за да бъде изгубено, така че сега тя си имаше екип, който събираше информацията и пишеше текстовете, след което тя ги одобряваше или отхвърляше. В особени случаи обаче с поредния текст се заемаше лично тя. Точно такъв бе и случаят със смъртта на госпожа Луиз Хаутън.