Читать «Само една тайна» онлайн - страница 9

Лейла кимна:

– Ще трябва да намерим друг вариант. А сега искам да обсъдим още един въпрос. – Тя пое от Аста препълнена папка. – Имаме проблеми с един дарител. Сериозни парични проблеми.

Госпожа Фон Фершен, отговорната за набирането на средства, която до този момент седеше мълчаливо, съсредоточена върху сребристия си лак за нокти, сега изгледа сериозно всички един по един. Лейла раздаде листове с колони с цифри, които Изабел и другите набързо прегледаха. Изабел сбърчи чело. Не беше финансов експерт, но…

– Прилича на някаква фондация. – Тя вдигна поглед. – Толкова ли сме зависими от тях? От един-единствен дарител?

Лейла кимна:

– Вече да. Даваха много пари, но изведнъж рязко спряха. Загубени са доста дарители още преди аз да започна работа, както знаете. Оттогава получихме отказ на няколко молби и така и не можахме да се възстановим напълно.

Когато дойде, Лейла спаси всичко възможно, но истината беше, че с годините Бланш се бе справяла все по-зле и по-зле с опазването на важните връзки с дарителите. Изабел, разбира се, добре знаеше, че вината не е нейна, но все пак се почувства неловко. С остаряването майка ù ставаше все по-груба и безкомпромисна и често обиждаше хората. Дали тя самата не трябваше да се досети колко лошо е положението? Ако Изабел бе послушала майка си, ако се беше ангажирала по-сериозно с „Медпакс“, можеше да поправи нещата много по-рано. Сведе очи към идеално чистите си луничави ръце. Понякога каквото и да направеше, всичко се объркваше.

– Не можем да си позволим да ги изгубим. Всъщност не знам защо са се отказали. Никой не се обажда, въпреки че оставих няколко съобщения.

Името на фондацията не ù говореше нищо, но адресът беше на една от най-скъпите стокхолмски улици, така че може би просто не бяха сметнали за необходимо да се обаждат на някаква си психоложка от малка хуманитарна организация.

Изабел се опита да разтълкува числата от колоните.

– Кога са спрели?

– Точно преди Коледа.

Докато тя е била в Либерия. Там видя повече мъртви хора, съсипани общности и травмирани медици, отколкото можеше да понесе. От тийнейджърка работеше в бежански лагери, сред войни и природни бедствия. Но Либерия… Минаха седмици, докато най-страшните кошмари поне понамаляха.

– Трябваше да ни кажеш по-рано. Как се казва?

– Кой?

– Онзи, който стои зад фондацията.

– Ето – Лейла сложи показалец върху един ред в папката, – някой си Александър де ла Грип.

– Шегуваш се! – възкликна Изабел смаяно.

Лейла вдигна очи.

– Познаваш ли го?

Теа, Лин-Лин, двете Катарини и Аста размениха дълги многозначителни погледи. Изабел предположи, че те знаят точно кой е русият принц Александър де ла Грип.

Най-добре облечените млади мъже. Най-богатите шведи под трийсетгодишна възраст. Най-красивите мъже на света. Изабел беше изгубила бройката на класациите, в които бе виждала името му. Само в колко жълти вестници се появяваше! Не че тя го търсеше, просто той представляваше една безкрайна отблъскваща поредица статии в пресата.