Читать «Само една тайна» онлайн - страница 10

– Да – отвърна тя кратко.

Освен това тя и Александър де ла Грип си имаха минало.

Срещнаха се случайно миналото лято. Тогава тя пътуваше много: Ню Йорк, Сконе, Чад. И после Либерия. Той флиртуваше с нея, а тя го прати по дяволите.

Потърка се по челото. Няколко пъти. Истината беше, че всеки път, когато Александър я заговаряше, тя се държеше грубо с него, трябваше да си го признае. Просто цялостното му поведение я дразнеше. Пиянският поглед, самовлюбеното държане. Наистина ли е толкова обидчив? Глупав въпрос, естествено, че е – егото му сигурно е по-крехко от намаляла имунна защита. Тя го е обидила, а той се е прибрал и е спрял парите на „Медпакс“ за отмъщение. Това беше простото обяснение.

Лейла я гледаше над черните рамки на очилата си.

– Можем ли да говорим с него? Да го разубедим, може би на обяд?

Изабел нервно почукваше по листовете.

– Предполагам, че си струва да опитаме – изрече тя неохотно.

Не беше необичайно да се срещат с потенциални дарители на обяд, вечеря, понякога и на бизнес закуска. Беше го правила много пъти, знаеше, че я бива, знаеше, че хората остават впечатлени от нея. Но дори от самата мисъл да се подмазва на това разглезено богаташче, ù се повдигаше.

– Ще се заемеш ли?

Изабел си помисли какво всъщност би искала да направи с едно такова докачливо милионерче, но си пое дъх, погледна Лейла спокойно и каза само:

– Разбира се.

– Добре. Защото ако скоро не намерим много пари, край с нас. До лятото ще трябва да закрием „Медпакс“.

Другите около масата размениха тревожни погледи.

– Преувеличаваш – каза Изабел.

Шефката си падаше по мелодрамите. Нима положението можеше да е толкова лошо?

Лейла посочи страницата:

– Ако искате, проверете данните още веднъж. Но аз вече го направих. Без пари не можем да работим. Елементарна математика.

След като срещата приключи и останалите започнаха да напускат залата, Лейла се обърна към Изабел:

– Можеш ли да останеш за момент?

Вратата се затвори и двете останаха насаме.

– Да?

Лейла се вгледа в нея:

– Просто исках да те питам как се чувстваш.

Изабел отпусна ръка на масата, потропа леко с пръсти, но веднага престана.

– Добре – отвърна.

Общо взето беше вярно.

– Как си със съня?

Изабел я изгледа с подозрение:

– Да не ми правиш психологическа оценка?

Изражението на Лейла остана непроменено:

– Защо, нуждаеш ли се от такава?

Изабел се застави да седи спокойно, да не показва как­вато и да било нервност. Вдиша. И издиша. Все още не успяваше да прогони някои миризми и картини. Първите седмици у дома бяха най-тежки, но тя беше вкъщи вече от три месеца. Животът като цяло се беше върнал към обичайния си ход.

– Спрях приспивателните. Всичко върви в правилната посока.

Помълчаха малко.

– Наистина ни трябва човек в детската болница, знаеш го не по-зле от мен – каза Лейла накрая.

Изабел очакваше да повдигне въпроса.

– Аз не съм педиатър.

Само че това беше нелеп аргумент и двете го знаеха. При нейните умения, при нейния опит не съществуваше болница в света, която не би спечелила от присъствието ù.