Читать «Само една тайна» онлайн - страница 265

– Ако те познавам правилно, по този начин ще помогнеш повече на света. Очаквах го. Свен предложи той да замине за Чад.

– Ами жена му?

Лейла се усмихна:

– Напусна го заради някакъв от „Американски гладиатори“.

– Горкичкият!

– Да.

Изабел захапа устна, за да не се ухили.

– И все пак се чувствам като предателка.

– Хм. Ами ти все така се чувстваш.

– Дори не можеш да се престориш, че ми съчувстваш, нали? Бях в плен в продължение на девет дни.

– Ти не си предателка. Чувствата са едно, реалността – съвсем друго. Ще ти направя гоблен за сватбен подарък.

– Защо, ще се женя ли?

– Значи още не сте сгодени, така ли?

– Доколкото знам, не.

Макар да подозираше, че Александър е планирал нещо за тази вечер.

Той влезе при тях в кухнята и за пореден път сякаш слънцето грейна през всички прозорци. Беше се подстригал съвсем късо. Беше зарязал онези нелепо скъпи костюми. Сякаш беше узрял. Колкото и да е странно, тя го обичаше все повече с всеки изминал ден, не беше смятала за възможно да изпитваш такава любов към друго човешко същество. Преглътна сълзите, беше глупаво, не искаше да разваля общо-взето перфектния си грим. Ако Александър наистина решеше да ù предложи, искаше да бъде хубава.

– Ще ни извиниш ли, Лейла? – попита той.

– Не – тросна се тя, но ги остави.

Александър придърпа Изабел в прегръдките си.

– Мариус си приказва с майка ми.

– Добре ли върви?

– Ще ми повярваш ли, ако кажа „да“?

– Беше страшно мила с мен.

– Никой не е по-шокиран от мен. Каза ли на Лейла за намеренията си?

– Да, прие го много добре.

– Е, това е. Твърде късно е да се откажеш. Заживяваме заедно.

– Не искам да се отказвам.

– Толкова се боя, че не те заслужавам.

– Да бе, вярно.

Александър я хвана за ръка и заедно отидоха при останалите. Подаде ù чаша, не я изпускаше от поглед, не се отделяше от нея.

„Определено ме заслужаваш“, помисли си Изабел, докато го слушаше как разпитва Джина за следването. Повече, отколкото сам можеше да си представи. Този мъж, който поднасяше само вегетариански ястия заради нея, който покани семейството и приятелите си, за да ù покаже, че е сериозен. Който се би с бунтовници в пустинята и който прие Мариус, без да се поколебае.

Седнаха около масата и тя се огледа. Всички се смееха и приказваха. Дори майка ù изглеждаше доволна, настанена между Евгений и Питър.

Александър се изправи и почука с нож по чашата си.

– Искам да благодаря на всички ви, че дойдохте днес, за да отпразнувате този ден с Изабел, Мариус и мен.

Той замълча и очите му проблеснаха, преди да продължи.

– Изабел! Ти си прекрасен лекар. Защитник на най-онеправданите. Вдъхновител и образец. Ти си красива, забавна и умна и най-невероятният човек, когото познавам. Толкова съм щастлив, че двамата с Мариус сте съгласни да живеете с мен.

Той замълча. Пъхна ръка в джоба си и извади черна кадифена кутийка с форма на сърце. Жените в стаята едновременно ахнаха. Мариус заподскача на стола и запляска.

Александър отвори кутийката и падна на колене.

Изабел не можеше да си поеме дъх. Беше такова неописуемо клише, тя го съзнаваше, дори не беше вярвала, че някой прави така в истинския живот. Но очевидно у нея имаше романтична страна, която харесваше всичко това. Как иначе да обясни свитото си гърло?