Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 269

Последният лъч светлина сребрееше още на хоризонта, когато спря на моста „Муниартеа“. Слезе от колата и вдъхна минералното ухание на течащата под краката ѝ река Бастан, наведе се над перилото и се загледа във водния праг, доста набъбнал от изсипалата се край извора при Ерацу вода, която бе опустошила бреговете до устието в Ондарибия. Като гледаше сега спокойното, бавно и кротко течение, човек трудно можеше да си представи мощта, която Бастан бе в състояние да придобие. Тя прекара ръка по студения камък, там, където бе гравирано името на моста, и заслушана в ромона на водата в язовира, се запита дали вече се е свършило, дали реката вече е прочистена, а обидата — измита. Надяваше се да е така, защото се съмняваше, че са ѝ останали сили за нова битка. Парещите очите ѝ сълзи закапаха по студения камък и се плъзнаха към реката, към течението, което водите на Бастан следваха неумолимо.

Когато влезе вкъщи и Енграси я прегърна, Амая заплака в скута ѝ, както бе правила толкова пъти като дете. Изплака страха, гнева, горчивината и разкаянието; плака за всичко изгубено и опетнено, за болката от смъртта, за костите и кръвта; плака дълго, страшно дълго в прегръдките на Енграси, докато заспа изтощена и отново се събуди, за да продължи да плаче, а в това време леля ѝ съжаляваше, че вратите не може да останат завинаги затворени, та момичето ѝ да изплаче всички злини на света и денят да отмине, после да дойде втори, трети… Плака, докато не ѝ се свършиха сълзите. Така беше редно, трябваше да е готова за онова, което ѝ предстоеше.

После направи четири обаждания и получи едно.

Най-напред позвъни на дъщерята на Елена Очоа, за да ѝ каже, че майка ѝ не се е самоубила и че благодарение на оставеното от нея писмо бяха успели да задържат членовете на опасната секта от детеубийци, която оглавяваше новинарските емисии.

После се обади на Бенигно Беруета, за да му каже, че може да погребе останките на своята внучка до Йоланда.

Третото обаждане бе до Марк, за да му каже, че са пипнали копелето, погубило Йонан. Пропусна да спомене, че както той бе предрекъл, не изпитва усещането, че това има някакво значение, защото няма да върне Йонан, нито ще я накара да се почувства по-добре. Всъщност никога не се бе чувствала по-зле.

Четвъртото обаждане беше до Джеймс.

През първите дни бе слушала обясненията, с които лелята се опитваше да го успокои всеки път когато позвънеше. После просто бе престанала да слуша. А сега, с телефона в ръка, останала без сили, тя се изправяше пред най-трудния миг в живота си.

Той веднага вдигна.

— Здравей, Амая.

Гласът му звучеше топъл и мек, както винаги, въпреки че долавяше напрежението, което той се опитваше да овладее.

— Здравей, Джеймс.

— Ще дойдеш ли? — директният му въпрос я свари неподготвена.

Същото настоятелно искане, което повтаряше при всяко свое обаждане, откакто бе заминал.

Амая си пое въздух, преди да отговори.

— Джеймс, след два дни започва курсът в Куонтико, аз вече бях решила, че ще присъствам, а и тук не ми правят никакви спънки, така че ще отида.