Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 267

— Влезли сте вкъщи, за да откраднете флашката, после катастрофата на Такченко… Секретарката ти ни видя, когато ѝ предавах плика…

— Съжалявам за докторката, тя доста ми допада. Радвам се, че не загина при инцидента, честна дума. Не биваше да стигат толкова далеч, не съм искал да пострада, аз не съм жесток човек.

— Не си жесток човек?… Ами всички тия жени, момичетата край реката, всички тия бебета. Колко убийства тежат на съвестта ти?

— Нито едно, Амая, всеки сам е господар на живота си, но за твоя отговарям аз. Обичам те и няма да позволя на никого да те нарани. Ако ще ме съдиш за това, че съм те предпазвал — моля, макар че за едно нещо си права: майка ти съвсем беше превъртяла, не чуваше никакви доводи и нямаше да спре, докато не постигнеше целта си, докато не те убиеше. Не можех да ѝ го позволя.

— Тя е изпълнила една последна заповед, също като Берасатеги, като Еспарса и мъжете преди него. Каква власт упражняваш върху тези хора? Достатъчно голяма, за да бъдеш господар на живота им?

Той сви рамене и се усмихна чаровно, с онзи палав поглед, който я бе очаровал. Поредица от гръмотевици разтърси основите на гробището и разлюля земята на мъртвите, която за Амая се разтваряше като към ада, когато той я гледаше по този начин. Сърцето ѝ се късаше от мисълта, че го обича, че е влюбена в този мъж, в този демон, съблазнител по природа, съвършената мъжественост, великия прелъстител.

— Къде е сивото ти палто?

Той недоволно се намръщи и цъкна с език, преди да отговори.

— Скъса се.

— О, боже! — простена тя.

Грохотът на бурята се усили с нови мълнии и гръмотевици, които като оплаквачки, ридаещи за болката в душата ѝ, цепеха небето, виеха с вятъра между гробищните кръстове и се изливаха в този дъжд, който представляваше плачът на Бастан, на ламиите, зовящи да измие обидата, да почисти реката.

Маркина се приближи към нея с протегната ръка.

— Амая.

Тя вдигна обляното си в сълзи лице, за да го погледне. Гласът ѝ се прекърши, когато попита.

— Ти ли уби Йонан?

— Амая…

— Ти ли уби Йонан Ечайде? — попита тя отново почти шепнешком.

Ламиите отвън крещяха.

Той я погледна, клатейки отрицателно глава, и я помоли:

— Не ми задавай този въпрос, Амая.

— Ти ли го уби, или не? — викна тя.

— Аз.

Амая изхлипа от болка и зарида още по-силно, навеждайки се напред, докато лицето ѝ се опря в твърдия пръстен под на криптата. Тя видя Йонан, проснат в локвата кръв, видя косата, изтръгната от куршума, разкъсал черепа му, и очите, които състрадателният убиец бе затворил, след като му бе отнел живота. Изправи се, вдигна глока, прицели се, водейки се по дулото на оръжието и го стисна с всички сили. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но знаеше, че няма да пропусне, деляха ги само два метра разстояние.

— Копеле мръсно! — викна.

— Не го прави, Амая. — Маркина я погледна отчаяно и с дълбока тъга вдигна пистолета, който тя позна. Това беше оръжието на Йонан. Прицелвайки се в главата ѝ, той прошепна: — Жалко!