Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 251

Мъжът постави стълбата с помощта на своя колега и заслиза надолу. Когато стигна дъното, жената отново се обади:

— От тук изглежда, че ковчегът на дъщеричката ми е бил преместен от мястото, на което го поставиха при погребението. Бихте ли погледнали дали всичко е наред?

Мъжът насочи лъча на фенерчето си към закопчалката на малкия ковчег и опипа крехкия механизъм.

— Според мен е отварян насила — каза той и повдигна капака, за да покаже, че ковчегът е празен.

Амая се обърна към жената, която гледаше в ямата; черният чадър над нея засенчваше лицето ѝ като частично затъмнение. Тя вдигна очи и тъжно каза:

— Не знам дали ще ми повярвате, но винаги съм го знаела, още от първия ден. Една майка знае тези неща.

Йоланда Беруета, която стоеше мълчаливо на благоразумно разстояние, потвърди думите ѝ с кимване.

Амая не се върна в управлението. Последното нещо, което желаеше, беше ново пререкание с Ириарте, а беше толкова изтощена, че почти не можеше да мисли. Монтес щеше да издири бившия съпруг на жената от Иганци и да го разпита. Още пътуваше, когато той ѝ се обади, за да ѝ обясни, че съпругът по случайност бил в командировка от предния ден, когато една чиновничка от кметството, негова братовчедка, му съобщила за ремонта на семейната гробница.

Влезе вкъщи малко след дванайсет на обед. Когато се прибираше особено уморена, както този ден, къщата я посрещаше с майчината си прегръдка и свежата миризма на полирпаста за мебели, което мозъкът ѝ превеждаше като най-сърдечното „добре дошла“ у дома. Отказа всякаква храна, въпреки настояването на Енграси да хапне нещо топло, преди да си легне. Захвърли ботушите в началото на стълбището и се изкачи боса, усещайки топлината на дървото през чорапите, докато събличаше дебелия пуловер. Още с влизането си в стаята се хвърли на леглото и се зави. Въпреки умората, липсата на сън или може би точно заради това, оскъдните два часа, които прекара в хоризонтално положение, оставиха у нея сладко-киселия вкус на съня, който не носи почивка, защото съзнанието ѝ продължаваше да работи толкова активно, че после си спомняше как бе преговаряла сведения, лица, имена и почти дума по дума разговора си със Сарасола, показанията на защитения свидетел, разправията с Ириарте. Отвори очи, уморена и отегчена от опитите си да мисли за друго. Въпреки това се изненада, когато погледна часовника. Можеше да се закълне, че е там от десет минути. Взе си душ и след като се облече, изчака няколко минути, докато една сестра ѝ съобщи по телефона, че доктор Такченко е все така стабилна. Погледна набързо отражението си в огледалото и слезе да задоволи желанието на Енграси да хапне нещо топло, преди да тръгне отново на път.

Паркирането в Ирун беше невъзможно в този час, когато децата свършваха училище, хората излизаха от работа и тръгваха на пазар, при което центърът се изпълваше с шумно множество. След няколко обиколки решиха да оставят колите в един подземен паркинг.

Марина Лухамбио и нейният баща им бяха определили среща в едно кафене. Монтес направи взаимните представяния, поръча няколко кафета, след което Амая ги запозна с положението. Разказа им за Берасатеги и за връзката му с групата за превъзмогване на траура, пропусна да спомене случаите от Елисондо и Лесака и вероятността да става дума за секта, но пък не спести подробности в описанието на жестокостта на Берасатеги и умението му да влияе, да убеждава и манипулира пациентите си. Осведоми ги за резултатите от отварянето на гробницата на семейство Еспарса, изреди събитията от опита за кражба на трупа от Дома на покойника до посегателството над семейната гробница в Елисондо, както и случилото се в Иганци същата сутрин. Подчерта факта, че всички починали деца са момиченца, издъхнали неочаквано в люлката си, както и връзката на родителите с адвокатите от Памплона и групата за преодоляване на траура от „Арги Белц“, като в случая с бившия съпруг на Марина. Четиресетгодишната жена не отделяше очи от лицето ѝ и кимаше утвърдително. Бащата, който трябва да беше някъде към шейсет и пет годишен и с гъстата си брада можеше да мине за канадски дървар, ако не беше елегантният костюм, слушаше внимателно, без да проявява никакви признаци за съучастие. Но когато приключи разказа си, Амая остана изненадана от категоричния му тон.