Читать «Господар на желанието» онлайн - страница 153
Кинли Макгрегър
Церемонията бе кратка, но не мина без колебанието на Хю, преди той най-накрая да даде съгласието си. Дрейвън едва я бе целунал, когато Хенри повика стражите си, за да го съпроводят отвън на двора.
– Нe! – извика тя и протегна ръка към него.
Дрейвън целуна дланта ѝ успокоително и я пусна.
– Всичко е наред, Емили – прошепна той и нежно я бутна обратно в ръцете на баща ѝ.
Емили наблюдаваше как Дрейвън и Саймън хладнокръвно последваха стражите на двора, отреден за наказване на нарушителите.
Тя се отскубна от баща си и тръгна след тях. Спря, когато погледът ѝ попадна върху палача на краля, който чакаше с камшик, покрит с шипове в ръка.
Баща ѝ застана до нея и се опита да я върне обратно вътре.
– Не трябва да виждаш това.
Тя стисна челюст упорито.
– Той е мой съпруг и мястото ми е до него.
Но думите натежаха в гърлото ѝ и тя се молеше да има силата да остане на мястото си, докато гледа как му причиняват болка.
Хвърляйки ѝ нежен поглед, Дрейвън развърза туниката си и откри гърба си. Емили погледна към краля, надявайки се, макар да знаеше, че не е много вероятно той да сложи край на всичко това. По лицето на Хенри можеше да отгатне, че той се радваше на случващото се не повече от нея.
Но не каза нищо и надеждата, и сърцето ѝ посърнаха.
Палачът използва въжето от бесилката, за да завърже ръцете на Дрейвън над главата му.
Когато го беше приготвил, палачът погледна към краля.
– Започвай – заповяда Хенри.
Саймън се обърна с лице към стената. Емили се сви, когато мъжът с качулката нанесе удар с камшика върху гърба на Дрейвън. Кръвта нашари дрехите на мъжа, но Дрейвън не издаде абсолютно никакъв звук, когато тялото му се напрегна и изопна от удара.
– Боже мой! – прошепна баща ѝ. – Не го ли почувства?
– Да, почувства го – отвърна тя, когато още един удар беше нанесен и посрещнат в мълчание.
Гърлото ѝ се стегна и тя усети как сълзите се стичат по страните ѝ. Емили пристисна устните си, за да не им изкрещи да сложат край на тази лудост и нямаше сили да гледа повече.
Подобно на Саймън, тя се обърна с лице към стената и изчака всичко да свърши.
Когато и последният удар с камшик бе нанесен, палачът отряза въжето, което държеше ръцете му и Дрейвън остана за миг на краката си, преди да залитне.
Саймън го улови през гърдите.
– Държа те – прошепна той.
Дрейвън кимна, когато Саймън преметна ръката му през раменете си и му помогна да тръгне към замъка.
– Като едно време, а? – прошепна Дрейвън на брат си.
Саймън хвърли на баща ѝ най-изпълненият с омраза кръвнишки поглед, който някога бе виждала.
Емили докосна лицето на Дрейвън, когато минаха покрай нея.
– Саймън – каза Дрейвън дрезгаво. – Кажи ѝ, че ще се оправя.
– Мисля, че тя знае това – отвърна той и поведе брат си към замъка.
По средата на двора Дрейвън загуби съзнание.
Емили отведе Саймън до стаята си и му помогна да сложат Дрейвън да легне по корем, за да предпазят гърба му от повече наранявания. Възможно най-нежно, тя изми кръвта от него. Емили се намръщи на обезобразената и набръчкана от боя кожа.
– Какво имаше предвид той, когато каза
