Читать «Господар на желанието» онлайн - страница 139

С пламналото си тяло, той влезе отново в рая, който представляваше тялото ѝ.

Емили се събуди от усещането за топлината на тялото му вътре в нея. Тя въздъхна от удоволствие и се изви срещу него.

– Какво правиш?

Той приплъзна ръката си и нежно стисна гърдата ѝ, докато се навеждаше, за да прошепне в ухото ѝ:

– Позиция номер седемдесет и три.

Горещина заля страните ѝ.

– Как разбра за нея?

Смехът му изпълни ушите ѝ.

– Как разбрах ли? Това нещо не е престанало да ме преследва, откакто онази нощ видях книгата в ръцете ти.

Собственият ѝ смях секна в гърлото ѝ, когато той премести ръката си от гърдите към влажната ѝ сърцевина. Пръстите му запалиха още повече огъня в нея, докато той навлезе по-дълбоко в тялото ѝ.

Всичките мисли излетяха от ума ѝ и тя се отдаде на чистото желание, струящо от горещото тяло зад нейното, докато ръката му се движеше в синхрон с тласъците му.

И когато освобождението ѝ дойде, беше унищожително и напълно задоволително. С още три мощни тласъка, той се присъедини към нея в рая.

Той беше неин, а тя негова. Емили се усмихна при тази мисъл. Бяха свързани много повече, отколкото само с телата си. Бяха свързани с душите и сърцата си.

Свързани за вечността.

Любовта ѝ я порази и тя се обърна с лице към него.

Дрейвън леко я целуна по върха на носа и я погледна с любопитство. Днес той нямаше намерение да напуска това легло. Дори заради някоя спешна работа.

Лекият бриз разлюля тъмночервените завеси на прозореца и довя до тях неочакван шум.

Първото нещо, което си помисли бе, че си въобразява, но след минута шумът стана по-близък и по-ясен.

Армия ли беше? Дрейвън замръзна и после скочи от леглото.

– Дрейвън? – повика го Емили въпросително, като се изправи в леглото и закри гърдите си със завивката. – Какво става?

– Някой се насочва към Рейвънсууд – той забързано надяна дрехите си.

– Какво? – попита тя невярващо. – Сигурен ли си?

Дрейвън прибра меча си в ножницата и го върза на кръста си.

– Бил съм на много походи. Познавам този шум достатъчно добре.

Емили го наблюдаваше как напуска стаята ѝ. Тя също чу шума от тропота на наближаващите коне. Бързо намери дрехите си, облече се и отиде при Дрейвън на бойницата.

Първоначално си помисли, че сънува, когато погледът ѝ попадна върху бащиното ѝ жълто-бяло знаме, което се приближаваше към замъка.

Но не беше плод на въображението ѝ, осъзна тя, че баща ѝ предвождаше армията под стените на замъка на Дрейвън.

– Какво означава това, Хю? – провикна се Дрейвън, когато баща ѝ се приближи на разстояние, на което можеше да го чуе.

– Дойдох за дъщеря си, копеле такова.

Емили изстина цялата.

– Няма как да е научил, нали? – попита тя Дрейвън.

– Не – отвърна той и изкрещя към баща ѝ. –Тя е под моята закрила. Нямаш право да идваш тук и да претендираш за нея.

– След последната нощ, вече не е. Сега я изпрати навън или ще разруша стените, за да я отведа.

Емили ахна при неговите думи. Баща ѝ знаеше! Но как беше възможно?