Читать «Господар на желанието» онлайн - страница 141

Тя премигна насреща му, сякаш не разбра думите му.

Дрейвън се приближи към нея, а тялото му беше сковано от страх в очакване на нейното решение.

– Ако ме напуснеш сега, знай, че баща ти никога няма да ти позволи да се върнеш тук. Ще бъдеш загубена за мен завинаги. Но изборът е твой и аз няма да го направя вместо теб.

Емили не можеше да повярва на ушите си, докато се взираше в безизразното му лице.

Дрейвън ще я пусне?

Той ѝ даваше избор?

В този момент тя разбра дълбочината на своята любов към него. Неколцина, ако изобщо имаше такива мъже, биха позволили на жена да изкаже мнението си гласно за живота или благополучието си.

Той беше неин защитник и пълноправен полечител. Но въпреки това, остави въпроса изцяло в нейните ръце.

Тя се протегна и положи ръка на бузата му. Почувства как челюстта му се стяга под дланта ѝ, докато се взираше в нея с тези леденосини очи в очакване на отговора ѝ.

Как мразеше, че ѝ се налага да вземе това решение, но имаше само един начин, по който да го направи.

– Знаеш, че трябва да тръгна с него.

Болката в очите му я изгори, но лицето му остана спокойно.

– Дрейвън, изслушай ме.

Той се отдръпна от нейното докосване и ѝ обърна гръб.

– Върви!

– Но Дрейвън, чуй ме, аз....

– Никълас – извика той, като мина покрай нея – Свали я от стената и я ескортирай през външна порта.

– Да, милорд.

Тя се дръпна, но Никълас я задържа за ръката.

– Дрейвън! – извика тя, но той не спря и не се обърна.

Никълас не намали крачката си, докато я дърпаше надолу по стълбите. Отчаяна, тя се опита да се освободи, но беше безполезно.

– Хю – чу тя как Дрейвън вика. – Задръж нападението. Дъщеря ти идва при теб.

Против волята си, Емили беше принудена да напусне през малката външна вратичка на главната порта на Рейвънсууд.

Тя се обърна да отвори вратата, но те я залостиха в момента, в който беше изведена през нея.

– Дрейвън – изкрещя тя отчаяно, удряйки по солидното дърво, докато цялата ръка не я заболя.

Но беше твърде късно. Той най-накрая беше успял да я изхвърли от живота си.

Емили падна на колене и се разрида до вратата. Искаше да има само още пет минути, за да му обясни.

– Ти, упорит глупак – ридаеше тя. – Как можа?

* *  *

- Как можа? – прошепна Дрейвън, докато наблюдаваше как Хю се доближава до портата му и прибира дъщеря си.

Помислих, че вие може би имате по-голяма нужда от щастливи спомени, отколкото аз.

Думите ѝ звучаха като ехо в ума му.

Той стисна толкова силно брошката си с ръка, че дланта му се разкърви.

– Проклета да си – прошепна той през зъби. –Искаше ми се никога да не бях поглеждал към теб.

Всъщност, тя го беше научила да обича: нещо, на което той си мислеше, че не е способен. Научи го да лети, докато в един момент, не изтръгна крилете от раменете му и не го запрати обратно в ада.

Само че този път той познаваше лика и името на рая и заради това, мъката му беше още по-непоносима.

Сърцето му се стегна, той се обърна и тръгна към залата.