Читать «Уейуърд» онлайн - страница 9

— Нима може без основания?

— Ти си човек със съвест и аз оценявам това — каза Пилчър. — Не бих сложил на твоето място човек без съвест. Всички ресурси, с които разполагам, всеки човек на работа при мен е отдаден на едно-единствено нещо. Да бди над тези четиристотин шейсет и един души в долината, включително над жена ти и сина ти.

— Ами истината? — попита Итън.

— В някои среди безопасността и истината са естествени врагове. Мисля, че един бивш служител на федералното правителство би могъл да схване концепцията.

Итън погледна към стената от екрани. На един в долния ляв ъгъл се появи жена му.

Седяща сама в офиса на Главната улица.

Неподвижна.

Отегчена.

Съседният екран показа картина, каквато Итън никога не бе виждал — птичи поглед от нещо, летящо на трийсет метра над гъста гора, при това със значителна скорост.

— Откъде е тази картина? — попита Итън и посочи стената.

— Коя?

Картината се смени с изглед от залата на операта.

— Вече я няма, но приличаше на нещо, летящо над дърветата.

— А, просто един от моите БЛА.

— БЛА?

— Безпилотен летателен апарат. Дрон MQ-9 „Рийпър“. Изпращаме ги от време на време на разузнавателни мисии. Има обхват от около хиляда и шестстотин километра. Мисля, че днес лети на юг до Голямото Солено езеро.

— Някога откривал ли е нещо?

— Още не. Виж, Итън. Не искам от теб да харесваш всичко това. Аз не го харесвам.

— Накъде вървим? — попита Итън, докато картината с жена му се сменяше с две момчета, строящи пясъчен замък на детска площадка. — Имам предвид като вид. — Погледът му се спря отново върху Пилчър. — Разбирам какво си направил. Че си запазил вида ни много по-дълго, отколкото е имала предвид еволюцията. Но нима е било само заради това? За да може една нищожна частица от човечеството да живее в долина под денонощно наблюдение? Без да й се показва истината? Принуждавана от време на време да убива един от своите? Това не е живот, Дейвид. А затвор. И ти си ме направил надзирател. Искам най-доброто за тези хора. За семейството си.

Пилчър отмести креслото си назад от бюрото, завъртя го и се загледа през стъклото към града, който беше създал.

— Тук сме от четиринайсет години, Итън. Ние сме по-малко от хиляда, а те са стотици милиони. Понякога най-доброто, което можеш да направиш, е просто да оцелееш.

Замаскираната врата на тунела се затвори зад него.

Итън остана сам в гората.

Обърна гръб на скалата и тръгна обратно към пътя.

Слънцето вече се беше скрило зад отвесните скали на запад.

Небето бе свежо и златисто.

Във въздуха се появи прохладата на приближаващата нощ.

Пътят към Пайнс беше пуст и Итън вървеше по осевата му линия.

Домът му беше на Шеста улица 1040 — викторианска къща на няколко преки от Главната. Жълта, с бели первази. Приятна и скърцаща. Итън мина по застланата с каменни плочи пътека и се качи на верандата.

Отвори мрежестата врата, после дървената.

Пристъпи вътре.

Каза: „Скъпа, прибрах се!“