Читать «Уейуърд» онлайн - страница 7

Всеки път, когато ги виждаше, Итън с мъка потискаше неустоимото желание да откъсне нечия глава.

Разбираше целта — напълно, но все пак…

— Същата ярост — каза мъжът зад изящно гравираното махагоново бюро. — Проявява се всеки път, когато дойдеш да ме видиш.

Итън сви рамене.

— Подслушваш личния живот на хората. Напълно естествена реакция.

— Смяташ ли, че в нашия град трябва да има личен живот?

— Разбира се, че не.

Докато вратата зад него се затваряше, Итън пристъпи към огромното бюро.

Пъхна каубойската си шапка под дясната си мишница и седна в едно от креслата.

Погледна Дейвид Пилчър.

Той беше милиардерът изобретател (когато парите бяха означавали нещо) зад Уейуърд Пайнс, зад този комплекс в недрата на планината. През 1971 година Пилчър открил, че човешкият геном деградира, и предсказал, че човечеството ще престане да съществува в рамките на следващите трийсет-четирийсет поколения. Затова построил всичко това, за да запази поне малко чисти човешки същества преди деградирането на генома да е достигнало критичната маса.

Наред с вътрешния си кръг от сто и шейсет верни последователи Пилчър беше отговорен за отвличането на шестстотин и петдесет души: беше ги поставил — както и самия себе си — в състояние на летаргия.

И предсказанието на Пилчър се бе сбъднало. В този момент отвъд електрическата ограда около Уейуърд Пайнс живееха стотици милиони представители на онова, в което се беше превърнало човечеството — аберации.

И въпреки това Пилчър нямаше осанката, която би трябвало да си е заслужил. Беше физически невзрачен. Метър и петдесет, ако е с обувки с дебела подметка. Плешив, ако не се броеше едва забележимата сребриста четина — по-скоро хром, отколкото зимни облаци. Гледаше Итън с малките си очички, които бяха колкото черни, толкова и неразгадаеми.

Пилчър плъзна по кожената повърхност на бюрото си жълта картонена папка.

— Какво е това? — попита Итън.

— Доклад въз основа на наблюдения.

Итън отвори папката.

Вътре имаше черно-бели снимки на човек, когото познаваше. Питър Маккол. Главният редактор на градския вестник „Уейуърд Лайт“. На снимката Питър лежеше от своята страна на леглото и се взираше с празни очи в нищото.

— Какво е направил? — попита Итън.

— Ами, нищо. И това е проблемът. През последните два дни не се е появявал в работата си.

— Може би се е разболял?

— Не се е обаждал, че е болен, а и Тед, моят главен специалист по наблюденията, има странно чувство.

— Че обмисля да избяга ли?

— Може би. Или да направи нещо безразсъдно.

— Запознат съм с досието му — каза Итън. — Не си спомням да е имал някакви проблеми с интегрирането. Нито по-късно неприемливо поведение. Да не би да е казал нещо обезпокоително?

— Не е произнесъл нито дума от четирийсет и осем часа. Дори на децата си.

— Какво точно искаш от мен?

— Да го държиш под око. Отбий се и му кажи здрасти. Не подценявай ефекта, който може да има присъствието ти.