Читать «Уейуърд» онлайн - страница 133

И сега, утре, ще те видя отново.

Мой сладък, скъп ангел.

Можеш ли да усетиш, че съм наблизо? Не разбираш ли в мозъка на костите си, че само след часове ще бъдем отново заедно?

Обичам те, Тереза Бърк.

Винаги съм те обичал.

Никога не съм си помислял, че ще напиша тези думи, но…

Аз съм Адам Тобаяс Хаслър.

Край.

27

Подпалената кола още димеше. Светофарът беше угаснал, уличните лампи също. Без нито една светлинна в долината звездите горяха с ледена сила.

Итън излезе в средата на улицата, прегърнал Тереза с едната си ръка и Кейт с другата. Дори да й бе неприятно, че тримата са толкова близо един до друг, Тереза не го показа. И честно казано, Итън не беше сигурен как се чувства самият той между двете.

Толкова много обич, страст и болка.

Сякаш беше попаднал между две отблъскващи се сили.

Между еднаквите полюси на два магнита, приближени опасно един до друг.

Хората започнаха да излизат от операта.

Итън тикна мегафона в ръцете на Кейт.

— Направи ми услуга. Дръж всички тук. Трябва да проверя нещо.

— Какво става? — попита Тереза.

— Не съм съвсем сигурен.

Той се отдели от тях и тръгна към джипа.

Абито го беше съсипало. В средата на стъклото имаше голяма дупка, предните седалки бяха посипани с разбити парчета и изтърбушени, със стърчащ от тях дунапрен. Изобщо не можеше да вижда през стъклото, така че се качи на капака и го доразби с ритници.

Потегли на юг по Главната. Очите му се насълзиха от вятъра, нахлуващ през голата рамка на стъклото.

Когато стигна завоя, излезе от пътя и продължи по следите от предишното си идване в гората. Лъчите на фаровете прорязваха мрака между дърветата.

Стигна до дънера на мъртвия бор и изгаси двигателя.

Излезе в тъмната гора.

Нещо не беше наред и когато приближи оградата, той осъзна какво го е разтревожило.

Тишината.

Не би трябвало да е толкова тихо.

Проводниците и бодливите кабели трябваше да бръмчат.

Тръгна на запад покрай замлъкналата ограда.

Забърза.

После затича.

След стотина метра стигна до портала — деветметрова част с панти, позволяваща излизане от долината. През него излизаха и се връщаха — рядко — номадите. Понякога Пилчър пращаше камиони в пустошта за дърва или за разузнаване на околните райони.

До този момент Итън никога не бе изпитвал ужаса да го види широко отворен.

Докато се взираше през портала към невъобразимо враждебната територия отвън, го обхвана леденото, задушаващо осъзнаване, че е разбрал Пилчър напълно погрешно.

От гората се разнесе писък.

На не повече от километър и половина.

Отговори му друг.

После трети.

И четвърти.

Писъците се засилваха и се приближаваха, докато самата земя сякаш не затрепери от тях, сякаш целият ад се носеше през гората.

Към стихналата ограда.

Към отворения портал.

Към Уейуърд Пайнс.

Цели две секунди Итън остана като закован, един-единствен въпрос се въртеше в главата му, докато паниката, страхът и ужасът се надигнаха в него.

Какво си направил!?

Побягна.

Благодарности

На Дейвид Хейл Смит, Ричард Пайн, Алексис Хърли, Натаниел Джакс и всички от „Инкуел Мениджмънт“ — благодаря ви за подкрепата и съветите.