Читать «Най-добре да си остане тайна» онлайн - страница 12

Ема се разсмя.

— Много си пряма, сестричке. Благодаря за предупреждението.

На следващата сутрин Хари взе влака от Единбург до Манчестър и след като изнесе реч пред малкото събрание в градската библиотека, се съгласи да отговори на въпроси.

Естествено, първият беше от журналист. Репортерите като че ли не проявяваха почти никакъв интерес към последната му книга. Днес беше редът на „Манчестър Гардиън“.

— Как е мисис Клифтън?

— Добре, благодаря — предпазливо отвърна Хари.

— Вярно ли е, че живеете в една и съща къща със сър Джайлс Барингтън?

— Къщата е доста голяма.

— Недоволен ли сте, че сър Джайлс получи цялото наследство, а вие останахте с празни ръце?

— Категорично не. Аз получих Ема, а винаги съм искал единствено нея.

Отговорът затвори за малко устата на журналиста и даде възможност на друг от публиката да скочи на крака.

— Кога Уилям Уоруик ще стане главен инспектор?

— Не и в следващата книга — отвърна Хари с усмивка. — В това може да сте сигурни.

— Мистър Клифтън, вярно ли е, че за последните три години сте сменили седем детегледачки?

В Манчестър явно имаше повече от един вестник.

Докато пътуваше към гарата, Хари се ядосваше на журналистите, макар че цялата тази публичност като че ли не се отразяваше зле на продажбите на книгите му. Ема обаче се тревожеше все повече от безкрайния интерес на пресата и ефекта, който би могъл да окаже той върху Себастиан, когато тръгне на училище.

— Малките момчета често са ужасно брутални — напомняше му непрекъснато.

— Е, поне няма да го пердашат, че е облизал купата с каша — отвръщаше Хари.

Макар Ема да пристигна няколко минути по-рано, Мичъл вече седеше в сепарето. Щом я видя, стана.

— Ще пиете ли чай, мистър Мичъл? — попита тя още преди да е седнала.

— Не, благодаря, мисис Клифтън. — Мичъл не обичаше празните приказки. Седна и отвори бележника си. — Оказва се, че местните власти са настанили Джесика Смит…

— Смит? — повтори Ема. — Защо не Петровски или дори Барингтън?

— Предполагам, защото така лесно би могла да бъде открита. Подозирам, че следователят е настоял детето да остане анонимно. Та местните власти — продължи той — изпратили мис Джесика Смит в дом на фондация „Доктор Барнардо“ в Бриджуотър.

— Защо в Бриджуотър?

— Вероятно това е бил най-близкият дом със свободни места.

— И тя още ли е там?

— Доколкото успях да разбера, да. Открих обаче, че „Барнардо“ смятат да изпратят няколко от момичетата си в домове в Австралия.

— Защо?

— Част от имиграционната политика на Австралия е да плаща десет паунда, за да помогне на млади хора да стигнат до страната. Момичета се търсят особено много.

— Бих си помислила, че проявяват по-голям интерес към момчета.

— Може би вече си имат предостатъчно — отвърна Мичъл и се ухили — нещо, което бе рядкост за него.

— В такъв случай трябва да отидем час по-скоро в Бриджуотър.

— Задръжте, мисис Клифтън. Ако проявите такъв ентусиазъм и пред тях, те ще съберат две и две, ще се сетят защо се интересувате толкова от мис Джесика Смит и ще решат, че вие и мистър Клифтън не сте подходящи осиновители.