Читать «Греховете на бащата» онлайн - страница 144

Куин не каза нищо, когато се качи и седна до него.

Ясно беше, че офицерите на Кертел не са на едно мнение — откъм палатката се чуваха разгорещени гласове. Хари си представяше как се подмятат думи като чест, здрав разум, дълг, реализъм, унижение и саможертва. Но онази, от която се страхуваше най-много бе „блъфира“.

Мина почти час. Накрая майорът извика Хари в палатката. Кертел стоеше настрани от най-доверените си съветници. Изглеждаше уморен. Беше взел решение и дори някои от офицерите му да не бяха съгласни с него, нямаше да оспорват дадените заповеди. Не беше нужно да казва на Хари какво е решението.

— Сър, имам ли разрешението ви да се свържа с генерал Айзенхауер и да му съобщя решението ви?

Фелдмаршалът кимна отсечено и офицерите му бързо излязоха, за да се погрижат заповедта му да бъде изпълнена.

Хари се върна при джипа заедно с майора и загледа как 23 000 души оставят оръжието си, излизат от танковете и се строяват в колони по трима, за да се предадат. Единственият му страх беше, че след като бе заблудил фелдмаршала, няма да има същия успех със собствения си командир. Вдигна полевия телефон и само няколко секунди по-късно полковник Бенсън отговори. Хари се надяваше, че майорът не е забелязал капчицата пот, която се стичаше по носа му.

— Откри ли с какъв противник си имаме работа, Клифтън? — бяха първите думи на полковника.

— Бихте ли ме свързали с генерал Айзенхауер, полковник? Обажда се лейтенант Клифтън, неговият адютант.

— Да не си се побъркал, Клифтън?

— Да, сър, ще изчакам, докато го намерите.

Сърцето му биеше така, сякаш току-що бе спринтирал сто метра. Запита се колко ли време ще е нужно на полковника да проумее какво всъщност става. Кимна на майора, но онзи не реагира. Дали не стоеше тук с надеждата да намери пукнатина в бронята му? Докато чакаше, Хари гледаше хилядите бойци. Някои бяха смутени, докато други като че ли изпитваха облекчение, докато се присъединяваха към онези, които вече бяха изоставили танковете и бяха положили оръжията си.

— Генерал Айзенхауер. Ти ли си, Клифтън? — каза полковник Бенсън след минута.

— Тъй вярно, сър. Аз съм при фелдмаршал Кертел и той прие предложението Деветнайсети корпус да свали оръжие и да се предаде по правилата на Женевската конвенция, за да се избегне ненужното клане, ако си спомням правилно думите ви, сър. Ако изпратите напред един от петте батальона, той ще е в състояние да извърши операцията без инциденти. Очаквам да дойда през хребета Клемансо с Деветнайсети корпус… — той си погледна часовника — около седемнайсет часа.

— Ще ви чакаме, лейтенант.

— Благодаря, сър.

Петдесет минути по-късно Хари прекоси хребета Клемансо за втори път този ден, следван от немските войски, сякаш беше магьосникът измамник от приказката. Когато 700 души и 214 танка обградиха Деветнайсети корпус, Кертел осъзна, че е бил измамен от англичанин и ирландец, чиито единствени оръжия бяха джип и носна кърпа.

Фелдмаршалът извади пистолет от пазвата си и Хари за миг си помисли, че ще го застреля. Кертел застана мирно, отдаде чест, опря пистолета в слепоочието си и дръпна спусъка.