Читать «Греховете на бащата» онлайн - страница 105

— Къде са ми мангизите? — остро попита той.

— Още не съм ги взела — отвърна Мейзи. — Ще се наложи да изчакаш още седмица.

— Как пък не! — изръмжа Стан, сграбчи я за косата, при което тя изпищя от болка, и я измъкна от чина.

Докато я влачеше към вратата, класът седеше като хипнотизиран. Само един мъж застана на пътя му.

— Разкарай се, учителю.

— Мистър Танкок, съветвам ви да пуснете сестра си, освен ако не искате да си навлечете още по-големи неприятности от онези, които вече имате.

— От теб и от кого още? — изсмя се Стан. — Ако не се разкараш, ще те задавя със собствените ти зъби. Няма да ти е приятно, гарантирам ти.

Не видя летящия към слънчевия му сплит юмрук и се преви надве, така че можеше да бъде извинен, че не бе в състояние да посрещне втория удар в брадичката. Третият го просна на земята като отсечен дъб.

Стиснал корема си, Стан лежеше на пода и очакваше ритник. Учителят се извисяваше над него и го чакаше да се съвземе. Стан най-сетне успя да се изправи и заотстъпва към вратата, без нито за миг да изпуска от поглед Холкомби. След като реши, че е на безопасно разстояние, погледна отново Мейзи, която все още лежеше свита на пода и хлипаше.

— По-добре не се прибирай у дома без парите ми, че лошо ти се пише! — изръмжа той. И без да каже нито дума повече, излезе и затръшна вратата.

Мейзи бе твърде уплашена, за да помръдне. Останалите ученици прибраха книгите си и тихомълком излязоха. Тази вечер никой нямаше да ходи в кръчмата.

Мистър Холкомби приклекна до Мейзи и сложи ръка на треперещите й рамене.

— По-добре да пренощуваш при мен, Мейзи. Ще приготвя легло в свободната стая. Можеш да останеш колкото поискаш.

Ема Барингтън

1941 — 1942

31.

— Шестдесет и четвърта и Парк — каза Ема, докато се качваше в таксито пред кантората на Сефтън Джелкс на Уолстрийт.

Седна на задната седалка и се опита да измисли какво да каже на баба Филис, когато — или ако — прекрачи прага й, но радиото в колата гърмеше толкова силно, че не й позволяваше да се съсредоточи. Понечи да помоли шофьора да намали звука, но вече беше научила, че нюйоркските таксиметрови шофьори страдат от избирателна глухота, макар рядко да бяха тъпи и никога — неми.

Докато слушаше коментатора, който с развълнуван тон описваше какво се е случило на някакво място на име Пърл Харбър, Ема се примири с мисълта, че първият въпрос на Филис ще е „какво те води в Ню Йорк“, последван от „откога си тук“ и „защо идваш да ме видиш чак сега“. Нямаше приемлив отговор за никой от въпросите, освен ако не беше готова да разкаже всичко — нещо, което искаше да избегне, защото не беше казала всичко дори на майка си.

А възможно ли бе да съществува някаква дългогодишна фамилна вражда, за която тя да не знае? Ами ако Филис беше саможива, разведена, омъжена отново или побъркана?

Спомняше си само, че беше виждала веднъж някаква коледна картичка, подписана от Филис, Гордън и Алистър. Дали единият беше съпруг, а другият син? На всичкото отгоре Ема не разполагаше с абсолютно никакво доказателство, че наистина е нейна внучка.