Читать «Избраница» онлайн - страница 278

Но този път не можеше да се събуди. Този път беше истинско.

- Сония. - Той произнесе името й с нескрито раздразнение. -Ела тук.

Тя поклати глава и отстъпи назад, но усети магическото жилване на бариерата зад гърба й. Такан въздъхна и се върна в стаята. Сония усети как бариерата се притиска към гърба й и разбра, че тя постепенно я изтиква надолу по стълбите. Опита се да прогони паниката си, изпъна рамене и се насили да тръгне към него.

Когато прекоси прага, вратата се затвори зад гърба й. Тя се обърна към мъртвеца и потръпна пред празния поглед на мъртвите му очи. Акарин проследи погледа й.

- Този мъж е - беше - убиец. Беше изпратен тук, за да ме убие.

„Как ли пък не”. Тя погледна Такан.

- Вярно е - рече прислужникът. После посочи с ръка. - Смяташ ли, че маг... Върховният повелител ще направи такава каша тук по собствено желание?

Сония се огледа и осъзна, че стените са изкъртени, а една от библиотеките е станала на трески и по пода са пръснати книги. Беше чула и усетила достатъчно от горния етаж, за да заподозре, че тук се води някаква магическа битка.

Значи мъртвецът трябва да е магьосник. Тя отново го погледна. Не беше киралиец, нито принадлежеше на някоя от расите в Обединените земи. Приличаше на... тя се обърна и погледна Такан. Същото широко лице и златисто-кафеникава кожа...

- Да - отвърна Акарин. - Той и Такан са от един и същи народ. Сачаканския.

Това обясняваше как мъжът можеше да има магия и да не е от Гилдията. Значи в Сачака все още имаше магьосници... но щом този мъж беше убиец, защо той - или този, който го е наел - искаха смъртта на Акарин?

„Защо ли, наистина?” - запита се Сония.

- Защо го уби? - попита тя. - Защо не го предаде на Гилдията?

Усмивката на Акарин не беше весела.

- Защото, както сама можеш да предположиш, той и себеподобните му знаят повече за мен, отколкото бих искал да е известно на Гилдията.

- Затова го уби. Със... със...

- С онова, което Гилдията нарича „черна магия”. Да. - Той направи крачка към нея, после още една. Очите му бяха безизразни и не потрепваха. - Никога не съм убивал човек, който да не е искал да ме нарани, Сония.

Тя погледна встрани. Защо се опитваше да я успокои, щом знаеше, че тя щеше да го издаде при първа възможност? Това със сигурност щеше да го нарани.

- Той щеше да е доволен да разбере, че и без това ми е навредил, след като, идвайки тук, е станал причина да видиш онова, което видя - рече тихо Акарин. - Сигурно се чудиш кои са тези хора, които желаят смъртта ми и какви са причините им. Мога да ти кажа само едно: сачаканците все още мразят Гилдията, но освен това се страхуват от нас. От време на време изпращат по някой като този, за да ме провери. Наистина ли смяташ, че не трябва да се защитя?

Тя го погледна, чудейки се защо изобщо й казва тези неща. Наистина ли очакваше да му повярва? Ако сачаканците наистина представляваха опасност, останалите от Гилдията щяха да го знаят. А не само Върховния повелител. Не, той практикуваше зла магия, за да увеличи силата си и думите му бяха просто лъжа, предназначена да му осигури мълчанието й.