Читать «Тайният орден» онлайн - страница 94

— На мен всичко ми изглежда странно. Защо? Какво се сети?

— Сетих се, че това може да е част от схемата за прикриване. Може да са искали да изглежда, все едно ти и аз сме били на пикник сред гората и са ни убили.

Той размисли над думите ѝ за миг.

— Или още по-добре — отговори след малко, — какво ще кажеш за самоубийство. Ти ме убиваш, а после обръщаш оръжието срещу себе си. Не само че ще се решат проблемите на Фил Дъркин, но той ще получи възможност да разиграва картата „нали ви казвах, че Лидия Райън е луда“.

— Няма да му се размине на този кучи син.

— Само теоретизирам, разбира се.

— Не — отговори Райън. — Прав си за парите. Точно това би направил.

— Смятам, че няма как да сме сигурни. Може тъпата кошница за пикник да е част от прикритието им.

Тя присви очи, защото се беше сетила нещо.

— Каза, че имало одеяло и две чаши за вино. Какво друго?

— Не знам. Бързах да се махна, но мисля, че имаше храна и няколко бутилки вино.

— А тирбушон?

— Да. Само че не от тези с двата края, които се дърпат нагоре. Беше модерно пособие, приличащо на джобно ножче. Изглеждаше скъпо с месинговата пчела отгоре на френска фирма за производство на ножове.

— „Лайол“.

— Точно така.

— Имаше ли дървена дръжка? — попита тя.

— Да — кимна той. — Защо?

— Защото това е моят тирбушон. Този кучи син го е взел или пък е пратил някой да го задигне от апартамента ми. Така, ако полицията направи някакво макар и половинчато разследване, ще намери празната кутия, която обикновено държа отзад в чекмеджето в кухнята.

— Така пикникът няма да изглежда толкова инсцениран.

— И да прилича повече на предприет по наше желание — каза тя, довършвайки заключението вместо него. — Какво беше виното?

— Чакай малко, Лидия. Нищо не разбирам от вино. Това е твоя територия. Аз съм по бърбъна. Да не мислиш, че съм стоял там и съм чел етикетите.

— Не усложнявай. Червено ли беше? Или бяло?

— Бешетъмно— отговори Макгий. — Видях само тъмни бутилки с тъмни етикети на селектиран вид.

Нямаше нужда да го пита повече за виното. Разбра какво е.

— „Уан Хоуп“, червено — каза тя. — Същото като онова, което пия вкъщи.

— Тръгваме оттук. Убийство, натопяване или и двете.

— Което значи, че гонят две цели — заговора, все едно какъв, открит от йорданците, и схемата, която Дъркин е скроил срещу нас.

— Още едно основание да се замислим какво е предприел и да положим топките му в хубава кутийка с голяма розова панделка.

— Въпросът е на кого ще предадем кутийката?

— Зависи от това какво прави той и какво ще решим ние — отвърна Макгий, вземайки дистанционното и връщайки се пак на „Енимал Планет“.

Течеше нов филм. Показваха домашни видеоклипове на хора, приближили се твърде много до клетките на животните в чуждестранни зоологически градини. Изведнъж на Райън ѝ хрумна нещо.

— Колко пари имаш у себе си? — попита тя.

— В сака нося пет хилядарки. Защо?

— Защото не можем да ползваме кредитни карти, а ти имаш нужда от нов костюм.

Макгий я погледна.

— Така ли?

Райън кимна.

— Ще разлюлеем една много голяма клетка, но преди това искам да видя кой е хвърлил месото в нея.