Читать «Тайният орден» онлайн - страница 3

Насири беше към петдесетте, висок, със средно дълга черна коса и изискани правилни черти. Произхождаше от богата фамилия в родствени връзки с кралското семейство. Получил бе образованието си в Англия и САЩ. Имаше подчертана слабост към тъмните италиански костюми, обувките му винаги бяха лъснати до блясък. На лявата си китка носеше добре познатия ѝ часовник „Патек Филип“.

— Радвам се да те видя отново, Лидия — рече той, докато оставяше куфарчето си за документи и се настаняваше на стола срещу нея.

— Мина доста време, Нафи — отговори тя.

— А ти си си все същата. Красива както винаги.

Старата игра, мина ѝ през ум и тя поклати глава.

— Как е рамото ти? — попита го закачливо.

Той вдигна ръка и разтри дясното си рамо.

— От промените в атмосферното налягане и особено преди да завали, ме боли.

Преди три години Насири я бе съборил на земята с тялото си, за да я предпази по време на опит за самоубийствен бомбен атентат. В резултат парче от бомбата попадна в ръката му и оттогава йорданецът използваше това, за да я убеди да спи с него.

— Много неприятно. Сигурно е добре, че живееш в пустинята, нали?

Насири се усмихна. Работеше с много жени от разузнаването и бе успял да вкара повечето от тях в леглото си — на практика всички, с изключение на Лидия Райън.

Тя беше по-различна. Изключителна издънка на майка гъркиня и баща ирландец, беше висока близо метър и осемдесет, истинска грива от тъмна коса обгръщаше аристократичното ѝ лице, на което грееха големи и дълбоки зелени очи. Това, че никога не му каза „да“, засилваше още повече желанието му да я притежава.

На всичкото отгоре беше много умела в работата на терен. Едва трийсетгодишна, се бе оказала много смела, също толкова способна и решителна в действията си, колкото и колегите ѝ мъже. Той можеше само да си представи на какво е способна в леглото.

Райън забеляза жадния му поглед и реши да прекрати опитите му още преди да са започнали.

— Каква е причината и двамата с теб да се озовем на летището във Франкфурт?

— Имах нужда да те видя — усмихна се Насири.

— Значи не е пръст на съдбата, така ли? — нацупи тя капризно устни.

— За съжаление, не. — Небрежният наперен израз изчезна от лицето му и той продължи по-делово, почти напрегнато: — Не може ли да поговорим на някое по-тихо място? Резервирах една от малките зали за конференции.

— Какво става, Нафи?

— Моля те — изправи се той.

— Канех се да хапна преди полета.

— В залата вече е сервирано.

Райън нямаше представа за какво става дума, но любопитството ѝ определено бе събудено.

— Е, добре, не мога да ти откажа, след като си се постарал толкова.

Събраха нещата си и се отправиха към конферентната зала. Щом затвориха вратата, Насири отиде да спусне завесите, а Лидия насочи вниманието си към платата с хапки. Напълни си една чиния и огледа напитките. Реши да пие минерална вода. За вино и дума не можеше да става. Харесваше Насири, но не биваше да си позволи да е с отслабено внимание в негово присъствие. На борда на самолета към дома можеше да си поръча една-две чаши вино. Сега обаче реши да бъде напълно делова.