Читать «Тайният орден» онлайн - страница 176

Кордеро отвори входната врата и с колкото се може по-тихи стъпки се качи до втория етаж. Дървеното стълбище беше на повече от сто години и колкото и да се стараеше да стъпва на стабилни места, дъските под краката ѝ непрестанно поскърцваха. Резултатът бе почти същият, както ако имаш в дома си малко куче, което пролайва всеки път щом някой приближава входната врата. Оказа се, че усилията ѝ са били напразни, защото когато стигна до апартамента, видя, че вратата е широко отворена, сигурен знак, че Сал Сабатини вече я чака вътре.

Първото, което видя, когато пристъпи напред, беше майка ѝ, обляна в сълзи, а до нея баща ѝ с изражение, смесица от гняв и страх. След няколко крачки забеляза и Сал, насочил пистолет към двамата.

— Моля те, затвори вратата след себе си — нареди той.

Кордеро се подчини.

— Така е добре. А сега бавно свали оръжията си и ги плъзни по пода към мен.

— Къде е Марко? — попита тя, след като предаде и двата си пистолета.

— В безопасност е — рече Сал, докато прибираше оръжията в новото яке, което носеше.

— Къде е?Кажи ми, Сал.

— В стаята си. Спи. Не се тревожи.

— Защо си дошъл?

— Исках да ти кажа, че съм се погрижил за всичко.

— Какво значи това? Че си убил онези мъже ли? Къшинг? Вакаро? Старк? Заедно с другите преди тях? Затова ли си тук?

— Шшт — сложи той пръст пред устните си. — Нали не искаш да събудиш Марко?

— Сал, на това трябва да се сложи край. Ти си болен.

Имаш нужда от помощ.

— Всичко ще свърши — усмихна ѝ се той. — Вярвай ми. Между другото, къде е новият ти партньор?

— Нямам нов партньор, Сал. Ти си моят партньор.

Усмивката изчезна от лицето на убиеца и то се изкриви от гняв.

— Ти какво, да не ме мислиш за такъв глупак? Да не би да не виждам как те гледа?

— Сал, той не…

— Млъквай — изкрещя мъжът. — Млъквай!

— Сал, искам да ти помогна.

— Нямам нужда от помощ. Аз помагам на теб. Помниш ли? Когато мъжът ти почина?

— Разбира се, че помня. Много ни помогна.

— Помниш — глупости. Единственото, което те интересува, е твоят собствен интерес. Егоистична кучка!

Бащата на Кордеро понечи да се изправи, но Сабатини го блъсна да седне обратно.

Следователката се опита да внесе малко спокойствие и заговори тихо на португалски.

— Точно така — обади се Сабатини. — Кажи му също, че при втори такъв опит ще е мъртъв.

Кордеро каза още нещо, след което се обърна отново към него.

— Ако си дошъл да се сбогуваме, нека се сбогуваме, преди някой да е пострадал.

Лицето на мъжа се изкриви в странна гримаса.

— Не съм дошъл да се сбогувам, а да те взема с мен.

— Съжалявам, Сал, но мястото ми е тук при сина ми.

— Марко ще дойде с нас.

Тръпки полазиха по гърба ѝ от интонацията на последните му думи.

— Няма да нараня никого. Приключих с това. Ще спра да наранявам и себе си. Вече никой няма да изпитва болка.

— Сал, моля те… — започна тя с надеждата, че ще успее да го убеди да свали оръжието и така никой няма да пострада.

— Стига с твоетомоля те! — кресна Сабатини. — Аз съмлъвът. Не може да нареждаш на един лъв какво да прави. Не и сега. Никога. Ще правиш каквото ти кажа и когато ти кажа. Ще сеподчиняваш. Разбра ли ме?