Читать «Тайният орден» онлайн - страница 176
Брад Тор
Кордеро отвори входната врата и с колкото се може по-тихи стъпки се качи до втория етаж. Дървеното стълбище беше на повече от сто години и колкото и да се стараеше да стъпва на стабилни места, дъските под краката ѝ непрестанно поскърцваха. Резултатът бе почти същият, както ако имаш в дома си малко куче, което пролайва всеки път щом някой приближава входната врата. Оказа се, че усилията ѝ са били напразни, защото когато стигна до апартамента, видя, че вратата е широко отворена, сигурен знак, че Сал Сабатини вече я чака вътре.
Първото, което видя, когато пристъпи напред, беше майка ѝ, обляна в сълзи, а до нея баща ѝ с изражение, смесица от гняв и страх. След няколко крачки забеляза и Сал, насочил пистолет към двамата.
— Моля те, затвори вратата след себе си — нареди той.
Кордеро се подчини.
— Така е добре. А сега бавно свали оръжията си и ги плъзни по пода към мен.
— Къде е Марко? — попита тя, след като предаде и двата си пистолета.
— В безопасност е — рече Сал, докато прибираше оръжията в новото яке, което носеше.
— Къде е?
— В стаята си. Спи. Не се тревожи.
— Защо си дошъл?
— Исках да ти кажа, че съм се погрижил за всичко.
— Какво значи това? Че си убил онези мъже ли? Къшинг? Вакаро? Старк? Заедно с другите преди тях? Затова ли си тук?
— Шшт — сложи той пръст пред устните си. — Нали не искаш да събудиш Марко?
— Сал, на това трябва да се сложи край. Ти си болен.
Имаш нужда от помощ.
— Всичко ще свърши — усмихна ѝ се той. — Вярвай ми. Между другото, къде е новият ти партньор?
— Нямам нов партньор, Сал. Ти си моят партньор.
Усмивката изчезна от лицето на убиеца и то се изкриви от гняв.
— Ти какво, да не ме мислиш за такъв глупак? Да не би да не виждам как те гледа?
— Сал, той не…
— Млъквай — изкрещя мъжът. — Млъквай!
— Сал, искам да ти помогна.
— Нямам нужда от помощ. Аз помагам на теб. Помниш ли? Когато мъжът ти почина?
— Разбира се, че помня. Много ни помогна.
— Помниш — глупости. Единственото, което те интересува, е твоят собствен интерес. Егоистична кучка!
Бащата на Кордеро понечи да се изправи, но Сабатини го блъсна да седне обратно.
Следователката се опита да внесе малко спокойствие и заговори тихо на португалски.
— Точно така — обади се Сабатини. — Кажи му също, че при втори такъв опит ще е мъртъв.
Кордеро каза още нещо, след което се обърна отново към него.
— Ако си дошъл да се сбогуваме, нека се сбогуваме, преди някой да е пострадал.
Лицето на мъжа се изкриви в странна гримаса.
— Не съм дошъл да се сбогувам, а да те взема с мен.
— Съжалявам, Сал, но мястото ми е тук при сина ми.
— Марко ще дойде с нас.
Тръпки полазиха по гърба ѝ от интонацията на последните му думи.
— Няма да нараня никого. Приключих с това. Ще спра да наранявам и себе си. Вече никой няма да изпитва болка.
— Сал, моля те… — започна тя с надеждата, че ще успее да го убеди да свали оръжието и така никой няма да пострада.
— Стига с твоето