Читать «Тайният орден» онлайн - страница 162
Брад Тор
— Проверих го. Не се безпокой.
Мъжът кимна и тръгна да помогне на следващата жертва на експлозията.
Кордеро погледна към Харват.
— Ти спаси живота ми.
— Добре ли си?
— Жива съм. Малко натъртена, но жива. Ти обаче изглеждаш ужасно.
Харват се протегна и докосна челото си. Усети, че пръстите му лепнат от кръв.
— Аз съм добре — обърна се Кордеро към парамедика. — Защо не погледнеш партньора ми тук.
— Какво, по дяволите, е станало? — каза той. Беше реторичен въпрос.
— Нашите момчета тренират с израелската полиция и техните военни от години. Винаги се чудехме кога ще видим първият атентатор самоубиец. Мисля, че не трябва да се чудим повече.
Харват погледна парамедика до себе си.
— Да имаш случайно пинцети?
Мъжът го изгледа накриво за момент, после извади един чифт и му ги подаде. Харват нежно постави ръка върху ръката на Кордеро и я накара да се наклони леко надясно. Използвайки пинцетите той успя да извади деформиран метален предмет от стената зад нея.
— Сачмен лагер? — попита тя.
Харват поклати глава.
— Прилича на олово. Мисля, че е оловна сачма.
— Колко ли са загиналите? — поклати глава Кордеро със затворени очи.
— Десет. Двайсет. Не мога да кажа. Колкото и да са, ранените са десетки пъти повече. А
Тя погледна към парамедика, който кимна и каза:
— Ще се оправи.
После Кордеро вдигна очи към Харват.
— Остави мачовските пози, сигурен ли си, че ти си добре?
Харват погледна медика, който сви рамене и каза:
— Фаровете ти са угаснали. Трябва да ни позволиш да те откараме в болницата, за да ти направят обстоен преглед.
— Не си падам много по болниците — отговори Харват.
— Добре си си ударил главата — заключи човекът. — Не се шегувам. Наистина трябва да ни позволиш да те заведем.
— Няма да стане.
— Сър, колко пръста съм вдигнал?
Харват се засмя насила и вдигна юмрука си.
— А аз сега колко пръста съм вдигнал?
Кордеро поклати глава.
— Твоя работа — сви рамене медикът. — Не мога да те заведа насила.
Харват се огледа. Разрухата беше изумителна.
— А бяхме толкова сигурни, че ще бъде снайперист.
— Познахме наполовина — отвърна Кордеро, вземайки с пинсетата деформираната оловна сачма. — Колко такива според теб са били поставени в жилетката? Стотици? Хиляди?
Харват нямаше представа.
— Готово ли е? — попита той медика.
— Почти — отговори мъжът, постави марля върху лявата вежда на Харват и я намести с потупване. — Вече сме готови.
Харват благодари и след като двамата с Кордеро подписаха документа за отказ от транспортиране до болницата за по-подробен преглед, човекът се отдалечи да помага на други пострадали.
— А сега какво? — попита Кордеро.
— Много сериозно местопрестъпление. Много убити. Сигурно искаш да разгледаш.
— Не — каза тя, поглеждайки колко е мръсна. — Знаеш ли какво искам? Искам да се преоблека, да прегърна сина си и да изпия едно питие.
Разбираше как се чувства. И двамата бяха в шок.
— Искаш ли компания?
Кордеро го погледна.
— За онази
Не беше нужно да пояснява. Тя знаеше какво има предвид.