Читать «Тайният орден» онлайн - страница 162

— Проверих го. Не се безпокой.

Мъжът кимна и тръгна да помогне на следващата жертва на експлозията.

Кордеро погледна към Харват.

— Ти спаси живота ми.

— Добре ли си?

— Жива съм. Малко натъртена, но жива. Ти обаче изглеждаш ужасно.

Харват се протегна и докосна челото си. Усети, че пръстите му лепнат от кръв.

— Аз съм добре — обърна се Кордеро към парамедика. — Защо не погледнеш партньора ми тук.

Партньор.Страните го боляха дори и при опит да се засмее, но Харват все пак го стори.

— Какво, по дяволите, е станало? — каза той. Беше реторичен въпрос.

— Нашите момчета тренират с израелската полиция и техните военни от години. Винаги се чудехме кога ще видим първият атентатор самоубиец. Мисля, че не трябва да се чудим повече.

Харват погледна парамедика до себе си.

— Да имаш случайно пинцети?

Мъжът го изгледа накриво за момент, после извади един чифт и му ги подаде. Харват нежно постави ръка върху ръката на Кордеро и я накара да се наклони леко надясно. Използвайки пинцетите той успя да извади деформиран метален предмет от стената зад нея.

— Сачмен лагер? — попита тя.

Харват поклати глава.

— Прилича на олово. Мисля, че е оловна сачма.

— Колко ли са загиналите? — поклати глава Кордеро със затворени очи.

— Десет. Двайсет. Не мога да кажа. Колкото и да са, ранените са десетки пъти повече. Атидобре ли си?

Тя погледна към парамедика, който кимна и каза:

— Ще се оправи.

После Кордеро вдигна очи към Харват.

— Остави мачовските пози, сигурен ли си, че ти си добре?

Харват погледна медика, който сви рамене и каза:

— Фаровете ти са угаснали. Трябва да ни позволиш да те откараме в болницата, за да ти направят обстоен преглед.

— Не си падам много по болниците — отговори Харват.

— Добре си си ударил главата — заключи човекът. — Не се шегувам. Наистина трябва да ни позволиш да те заведем.

— Няма да стане.

— Сър, колко пръста съм вдигнал?

Харват се засмя насила и вдигна юмрука си.

— А аз сега колко пръста съм вдигнал?

Кордеро поклати глава.

— Твоя работа — сви рамене медикът. — Не мога да те заведа насила.

Харват се огледа. Разрухата беше изумителна.

— А бяхме толкова сигурни, че ще бъде снайперист.

— Познахме наполовина — отвърна Кордеро, вземайки с пинсетата деформираната оловна сачма. — Колко такива според теб са били поставени в жилетката? Стотици? Хиляди?

Харват нямаше представа.

— Готово ли е? — попита той медика.

— Почти — отговори мъжът, постави марля върху лявата вежда на Харват и я намести с потупване. — Вече сме готови.

Харват благодари и след като двамата с Кордеро подписаха документа за отказ от транспортиране до болницата за по-подробен преглед, човекът се отдалечи да помага на други пострадали.

— А сега какво? — попита Кордеро.

— Много сериозно местопрестъпление. Много убити. Сигурно искаш да разгледаш.

— Не — каза тя, поглеждайки колко е мръсна. — Знаеш ли какво искам? Искам да се преоблека, да прегърна сина си и да изпия едно питие.

Разбираше как се чувства. И двамата бяха в шок.

— Искаш ли компания?

Кордеро го погледна.

— За оназичаст с пиенето.

Не беше нужно да пояснява. Тя знаеше какво има предвид.