Читать «Тайният орден» онлайн - страница 159

С голямото си декорирано с водни елементи фоайе, „Ренесанс“ предлагаше множество удобни места за наблюдение, без да бъдеш видян. Райън беше проверила вече бара, ресторанта, кафенето „Старбъкс“ и фитнес центъра. Никой. Останаха стаите.

От един телефонен апарат за разговори с гости на хотела тя се свърза с телефониста, даде пълното име на Вакаро и помоли да я свържат със стаята му. Никой не вдигна. Тогава помоли да я свържат със Старк и той вдигна след второто позвъняване.

— Добър вечер, господин Старк — каза Райън. — Аз съм Джули от „Обслужване на гостите“. Току-що оставиха плик за вас. Искате ли да го изпратя горе, или да го задържим тук?

Преди Старк да успее да ѝ отговори, тя добави:

— В записите тук виждам, че при регистрирането ви сме допуснали грешка. Вие сте един от най-ценните клиенти на веригата „Мариот“ и е трябвало да получите много по-значителен подарък при пристигането си.

Моля за извинение. Може ли да качим и двете неща в стаята ви?

Старк се съгласи. Райън му благодари и след като затвори, даде знак на Макгий, че всичко е наред.

Тръгвайки към рецепцията, Макгий зави към застаналия наблизо по-възрастен пиколо и го помоли за писалка. Написа името на Старк отпред на плика и му подаде една петдесетдоларова банкнота с думите:

— Трябва да изпратя това в стаята на колегата си колкото е възможно по-скоро. Той провежда важен конферентен разговор, затова ви моля да не чукате, а само да го пуснете под вратата.

— Фамилия Старк? — попита пиколото.

— Точно така — отвърна Макгий и бързо смени темата. — Закъснявам за вечеря с нов клиент. Къде мога да намеря такси? Тук отпред ли?

Мъжът кимна и посочи входната врата, но Макгий беше вече изчезнал. Пиколото провери в компютъра си номера на стаята, която му трябваше, а после предупреди колегата си, че ще носи пратка.

С плика в ръка закрачи към асансьора и след като задържа вратата, за да пропусне една група, влезе вътре. Вратата се беше почти затворила, когато чу как някаква жена помоли да задържи асансьора, а една мъжка ръка се протегна, за да попречи на вратата да се затвори докрай.

Вратите се плъзнаха назад и разкриха мъж, който приличаше на Дядо Коледа, със сива брезентова чанта, стегната с връв отгоре, и една много привлекателна жена в средата на трийсетте с черен куфар на колелца.

— За кой етаж? — попита пиколото Райън.

— Девети — отвърна Уайс.

Пиколото го изгледа, сякаш искаше да каже „Аз попитах първо дамата“, когато Райън се обади:

— Седми, моля.

Пиколото, който вече беше натиснал седмия за пратката си, се усмихна на Райън и после натисна бутона за деветия етаж.

— Готово.

По пътя нагоре служителят на хотела поведе учтив разговор, а щом вратите се отвориха на седмия етаж, отстъпи назад така, че Райън да излезе първа, и ѝ пожела приятен престой. Пристъпвайки навън, тя извади клетъчния телефон, който ѝ беше дал Уайс, и завъртя очи: