Читать «Тайният орден» онлайн - страница 138

Човекът вдигна глава и когато я разпозна, се усмихна широко, отключи вратата и ги пусна вътре.

— Прелестната Лара. Толкова се радвам да те видя — приветства ги той.

— Прелестната Лара, а?— едва чуто прошепна Харват.

— Идвала съм и преди един-два пъти.

— И какво мога да направя за вас, полицаи? — попита мъжът, след като застана от вътрешната страна на плота.

— Той не е точно… — понечи да обясни Кордеро, но реши, че е излишно, и продължи: — Какво имате готово за навън?

С покрития с ламарини таван, старомодните машини за еспресо, старите кафемелачки и черно-белите фотографии по стените, това бе едно от най-очарователните кафенета, в които Харват бе влизал. Ако обстановката и човекът, който ги посрещна, можеха да бъдат гаранция, предчувстваше, че ще пие много добро кафе.

— Имаш ли нещо против да поръчам за двама ни? — попита Кордеро.

Харват кимна в знак на съгласие. Докато приготвяше поръчката им, мъжът попита какво се е случило на няколко пресечки от заведението му на Гардън Корт. Трябваше да се признае, че Кордеро дълго разказва, без да му даде някаква съществена информация, а той остана с впечатлението, че е в бил в центъра на събитията благодарение на връзките си с важен следовател от отдел „Убийства“ на бостънската полиция.

Когато кафето и сметката бяха готови, мъжът ѝ каза да изчака малко и пъхна няколко сладкиша в хартиена кесийка, която ѝ подаде.

— Нямаше нужда — опита се да го спре тя.

— За вашия партньор.

Харват понечи да го спре с ръка, но човекът уточни:

— Другият партньор. Италианецът.

— Имате предвид Сал? — усмихна се Кордеро.

— Той хапва само малки дечица — вмъкна уж между другото Харват.

Жената до него поклати глава и извади десетдоларова банкнота.

— Сигурна съм, че ще се зарадва. Колко ви дължа?

— Нищо. От заведението. Безплатно.

— Бяхте достатъчно мил да отворите заради нас. Много ви благодаря, но не бива да взимаме нищо безплатно. Не е редно.

Човекът не знаеше какво да отговори. Най-сетне след кратка въздишка каза:

— Добре, осем долара.

Кордеро му подаде банкнотата и го помоли да задържи рестото. Мъжът ги изпрати до вратата и заключи след тях.

— Благодаря за кафето — обади се Харват след малко.

— Няма защо.

— Малко съм разочарован все пак.

— Та ти дори не си го опитал.

— Вчера ме заведе на закуска — усмихна се той, — където бостънският удушвач е погубил своята последна жертва, а днес в обикновено кафене.

— Ти си мислиш, че е обикновено — поклати тя глава с доза укор. — Излиза, че все пак не си такъв голям експерт по история на Бостън. Но този път става дума за нещо наистина жестоко.

— Знаех си — възкликна Харват, докато сваляше капачката на чашата с кафе. — Вас, полицаите от „Убийства“, жестокостите ви привличат както пламък — нощната пеперуда.

— Уверявам те, тук бяхме заради кафето. Но има ужасна история, свързана със сградата на кафенето.

— Аз съм възрастен човек — рече той и се извърна да огледа тухлената сграда. — Каква е историята?

— Предупредих те. Сам я пожела.

— Поемам цялата отговорност.