Читать «Сянката» онлайн - страница 49

Тя започна да оплешивява. Космите падаха от главата ѝ на снопчета, като слепнати пухчета от глухарче. Явно това бе пожелала да се случи на котето ми. И явно аз бях успял да обърна проклятието ѝ срещу самата нея.

Е, добре де, може и да не е било проклятие. Може първата ми мисъл – че това е просто злобата и проклетията, която по някакъв начин съм се научил да виждам – да е била правилна. Не знам. Но не ме и интересуваше. Вече имах начин да се защитавам.

Само дето бях подценил нивото на гадост у вещицата.

Една вечер се прибрахме с Линда след девет. Бяхме се разхождали из квартала, катерехме се по дървета, седяхме на пейки в парка и зяпахме минувачите… говорихме си… О, да, господа, когато цял живот никой не те слуша, когато не си се научил да говориш езика на мащехите (онзи с много „ремонти“, „тапети“ и прочие еснафщина из него), рано или късно се научаваш да говориш с единственото същество на този свят, което те разбира. С котката. Но май пак се отплеснах.

Когато се прибрахме, вещицата вдигна такъв скандал, че сигурно са я чули чак в Централен Мейн. Линда се стресна, изтръгна се от ръцете ми и тръгна да бяга в посока към кухнята, където прозорецът бе отворен и през него лесно можеше да се стигне до двора, а оттам до улицата, откъдето щях да я прибера, когато мръсницата спреше да беснее…

Но не бе достатъчно бърза.

И до ден днешен не знам дали вещицата искаше да ѝ строши главата или просто ритна напосоки, а обувката ѝ с онези модерни цигански тежки платформи свърши останалото. Единственото, което знам, е че звукът, с който Линда умря, ще ме преследва още доста дълго време. И досега не мога да стоя безучастен в кухня, когато някой готви нещо с яйца. Звукът от трошенето ме кара да плача. Винаги.

Отначало даже не разбрах какво става, тъй като сълзите ми бликнаха на секундата и стаята и без това се виждаше като през орнаментно стъкло. След това обаче усетих, че явно Нещото (онова с огъването на вестника и така нататък) се случва отново, тъй като забелязах как вещицата странно се е подпряла на касата на кухненската врата. Вратът ѝ бе огънат настрани под странен ъгъл, единият ѝ крак се влачеше безжизнено по земята, очите ѝ горяха с онзи инфектиран блясък, а главата ѝ…

О, как се пръсна главата ѝ! Стоях очарован и гледах как дъртата вещица умира в страшни мъки. Първо забелязах лека вдлъбнатина в челото ѝ, след това дупките по почти оплешивялата ѝ глава станаха хиляди, като на топка за голф, челото ѝ тръгна да се усуква в една посока, а брадичката – в друга, от ушите ѝ закапа кръв, а зъбите ѝ започнаха да се пукат един по един, мятайки костни шрапнели из цялата кухня…