Читать «Сянката» онлайн - страница 47

Така или иначе съдбата явно много мрази шестгодишни деца, току-що зарязани от майките си, защото веднага запретна ръкави и се зае да запълни дупката в живота ми с нова, още по-префинена и закалена злоба, хитроумно замаскирана за пред света като майчина загриженост. Заподмятаха ме насам-натам из приемни семейства, докато накрая не започнах да забравям собственото си име: всяка една от мащехите ми ме наричаше с неин собствен епитет, всеки по-обиден и по-оригинален от предходния. Един от последните бе Онзи; спрях се на него, защото освен обидно анонимен бе и удобно анонимен. А аз се бях уморил да бъда психологическата боксова круша за гадните вещици. Исках просто да бъда никой. И да си почина от всичко.

А, котето ли? Радвам се, че ви харесва, господа. То е още съвсем малко – няма и годинка. Но тогава поредната ми „майка“ му хвърли мерника и трябваше двамата с него да се ометем. Нали ви харесва? Нямате нищо против котета, нали? Казва се Джери и вече може да яде и други неща освен млечна попара. Свикнах го да…

О, не, господине, технически не съм бягал отникъде. Просто мащехата ми хвърли топа и аз вече не бях ничия собственост, затова просто тръгнах.

Та докъде бях стигнал?

А, до котето. Ама наистина ли ви харесва? Като че ли нещо се мръщите… Джери не е виновен, че се скубе, просто по този край е доста горещо, а той е свикнал на хладинка, затова… Джери ми е приятелче. Той е единственият, който остана до мен, когато онази вещица започна да ме ругае; всички останали се изнизаха, без да ме подкрепят. И предишните ми котета бяха така. Много ми е мъчно за тях. Ако бях разбрал за Нещото по-рано, може би щях да успея да ги защитя…

А, благодаря ви много, господине, много сте добър. Къде е моята ли? Ми доколкото си спомням, никога не съм имал носна кърпичка – мащехите ми тикаха по джобовете парчета вестник или салфетка: да съм се оправял както мога… Целият ми живот мина така, господине – мога да го опиша с четири думи: оправям се, както мога. Още когато първата ми приемна майка започна да ме тормози, си взех първото коте. Беше шарено, с костенуркова окраска и с бяла предна лапичка. Много беше сладко. Беше най-красивото коте в Дери, това мога да ви кажа със сигурност. Беше момиченце, затова я нарекох Линда. Двамата с нея обикаляхме по града, шляехме се безцелно, просто за да не се прибираме в онзи змиярник, където злобата и проклетията бяха толкова концентрирани, че ако човек присвиеше очи, почти можеше да ги види – как се носят като лепкави сополи из въздуха, запушват очите, носа и гърлото ти така, че да не можеш нито да дишаш, нито да викаш от болка, нито дори да плачеш. А можете ли да си представите какво му е едно дете на 6-7 години, от което сте отнели възможността да плаче – единственото облекчение, което по милост е предоставено на децата?