Читать «Сянката» онлайн - страница 50

След това главата ѝ се пръсна. Парчета мозък опръскаха огледалото над мивката, шепа косми задръсти боклукомелачката, а останалите късчета от зъбите ѝ излетяха и се забиха в кухненското шкафче (бях учуден, че това са нормални, а не змийски зъби).

Улових се, че сълзите ми са пресъхнали, а аз самият се усмихвам широко. Беше ми харесало. Не знаех защо… но все пак тогава не знаех думата „справедливост“. Нямаше откъде да я знам.

Взех лопатата от гаража и зарових Линда в задния двор. Оставих вещицата да гние в кухнята – чух, че я били намерили след седмица, когато вътрешната ѝ смрад се била превърнала в напълно реална такава.

Оттогава насетне съм сменил доста приемни семейства. Нито една от вещиците не обичаше котета. Много от котетата ми умряха. Вещиците обаче ги последваха.

Вече пораснах. Научих се да контролирам правилно Нещото. След последната вещица (направо бе прекрасно как гръдният ѝ кош експлодира; звукът почти успя да заглуши онзи яйчен пукот в главата ми…) се заканих, че нито едно от котетата ми отсега нататък няма да пострада. Вече мога да предвиждам злобата. Вече мога да я насочвам, преди да е наранила котетата ми.

Та, казвате, господа, някой от вас да не ми харесва котето?

Symphoniae mortuorum1

Когато светещите цифри на часовника се смениха с леко припукване на 02:30, Емилио рязко отвори очи и се изправи в леглото. Тялото му бе покрито със ситни капчици пот, които за секунди се изпариха и изпълниха стаята с остра миризма на страх и напрежение. Чувството не му бе непознато – за два месеца бе успял да свикне с него дотолкова, че бе съумял да убеди себе си как това е нещо напълно естествено като например прозявка или кихавица.

А освен това усещането беше… м-м-м, дори приятно на моменти. В секундата, в която отвореше очи, му се струваше, че тялото му е като къща, пълна със застоял въздух, прах и мръсотия… и в един момент някой все едно дърпаше щори и завеси рязко нагоре, издухваше молекулите на блатната миризма навън и пълнеше стаите с чудесния, успокояващ, нежен аромат на мрак.

Емилио мразеше светлината. Ненавиждаше начина, по който слънчевите лъчи рано сутрин брутално изнасилват крехките му клепачи, принуждавайки ги да се разтворят пряко волята им; възмущаваше се от грубостта, с която разкъсваха полупрозрачните пердета и нахлуваха в личното му пространство; роптаеше срещу наглостта, с която го преследваха цял ден, където и да отидеше, отнемайки му и малкото останала самота, на която можеше да се наслади с Хелена.

Като стана дума за това… Емилио рязко отхвърли завивката, стана и се насочи към леглото на сестра си. По пътя се блъсна в една-две играчки, разпиляни по пода, но знаеше, че след няколко минути очите му ще свикнат с благодатната тъмнина и ще започне да вижда не по-лошо от котка. Всъщност от известно време насам бе забелязал, че през нощта вижда доста по-добре, отколкото през деня. Още една причина да ненавижда деня и да обожава нощта. И тъмнината.

Когато ръцете му се опряха в рамката на леглото, вече различаваше значителна част от мъглявите силуети, изпълнили стаята като призрачни сенки, стоящи и чакащи някой да нарисува заветната пентаграма, да ги освободи от заточението и да улесни преминаването им от единия свят в другия. Сред тяхната безформеност и неопределеност видът на сестра му, излегнала се в средата на парцаливия дюшек и обвила покритата с лекета възглавница с ореола на златистата си коса, бе някак си не на място; сякаш някой случайно бе изтървал златен пръстен в купчина въглища.