Читать «Сянката» онлайн - страница 48

Дъртата вещица от самото начало не хареса Линда. Гадна била, гледала я странно, искала да я одере (не че искаше, но дори и да искаше, бих я оправдал)… абе глупости от този род. После започна заяждането за космите. Винаги дъртите вещици се хващат първо за космите. Ще кажеш, че и техните вмирисани, некъпани, перхидролизирани коси не се скубят! Но не, винаги трябва да се правят изречения за космите… Спомням си, когато Вещица №1 се разсмърдя за космите, обърса ми два шамара, след което се зае да гони Линда, за да ошамари и нея, нещо в мен се пречупи. Спомням си, че бях толкова бесен, че чак по очите ми избиха неволни сълзи – не от мъка, не… от бяс, от безсилие, от самия факт, че децата сме толкова безсилни, че дори не може да защитим едно свое четирилапо приятелче от мухлясалата злоба на една вещица. Спомням си още, че присвих очи, за да изтекат сълзите по-бързо, защото цивренето не се одобрява от дъртите вещици. За тях емоцията е нещо, което трябва да се пази консервирано в буркани и отваряно единствено по време на латиносериалите.

Когато присвих очи, сякаш въздухът в стаята се промени: стана по-гъст, по-лепкав, по-… някак си по-крив, ако искате. Не мога да ви го обясня по-добре, господине. Виждали ли сте как сякаш самото време се изкривява, когато погледнете през току-що издишания дим от цигара? Ами нещо подобно беше – това е най-близкото сравнение, за което мога да се сетя. Помните ли как ви казах преди малко как човек едва ли не можеше да види злобата на мащехата ми? Е, тогава наистина я видях – яркочервени нишки, които струяха от слепоочията ѝ, пулсираха с болезнен вид, като на прясно възпален гноясал тумор, извиваха се като отровни змии и обгръщаха котето ми с псевдо-майчинска прегръдка, която тровеше, задушаваше и убиваше. Много се изплаших. Не за дъртата – нея сигурно и атомна бомба не я ловеше, също като хлебарките. За Линда. Тя стоеше на средата на стаята, настръхнала, вдигнала предната си лапичка – онази, бялата – и изглеждаше толкова крехка и беззащитна…

И тогава стана Нещото.

Веднъж гледах как по телевизията един плешив чичко се опитва да обясни научно какво се е случило на една от предишните дърти вещици. Чичкото нарече Нещото „пост-травматична субпространствена материализация на психосоматичната енергия“. Дрън-дрън. Не разбрах и думичка от това; явно и чичковците от телевизията не можаха да разберат нищо, защото му се подиграха и го изгониха. Нито съм материализирал нещо, нито пък когато и да било през живота си съм имал психосоматична енергия… даже не знам какво е това. Просто стиснах зъби, бесен от факта, че някой ми обижда котето. Тогава… тогава сякаш въздухът в стаята се огъна – като лист хартия или като вестник, когато някой друг го държи, а ти искаш да прочетеш комикса на последната страница…

Пулсиращите гноясали върви се огънаха заедно с въздуха и обгърнаха главата на мащехата ми. За секунда очите ѝ пламнаха, косата ѝ настръхна като телена четка, а от прехапаната ѝ устна потече тънка струйка кръв. Явно не бях сбъркал и злобата ѝ наистина бе в промишлено количество. Линда изсъска и се скри под дивана. Аз издишах шумно и се загледах във вещицата. Тя тръсна глава, без да разбира какво се е случило току-що и изджафка някоя от поредните си обиди. Не ѝ се разсърдих. Не и този път. Беше ми страшно интересно какво ще стане.