Читать «Сянката» онлайн - страница 2
Сибин Майналовски
– Излизам, мамо! – провикна се той към тъмните вътрешности на къщата. Къщата послушно отговори:
– Пази се, миличък! Като се върнеш, ще ти направя пържени филийки.
– Благодаря, мамо – извика той в отговор и излезе навън.
Гадното нещо
(
още не беше успяло да пусне пипалата си из целия свят, но кожата му веднага пламна от безцеремонното опипване на първите няколко проблясъка, които бяха успели нетърпеливо да се покажат иззад хоризонта. Ако не побързаше, не след дълго щеше да се превива на земята, гърчейки се от болка и срам като току-що изнасилена девойка, а насилникът му
(
щеше да се хили пошло над него, закопчавайки огнения си дюкян. Беше научил това по трудния начин. Мамка му, тогава дори имаше усещането, че мръсникът пали цигара, наслаждавайки се на гледката.
Време беше да се преобрази.
Само при мисълта за това тялото му послушно последва инстинктивната заповед и започна да се превръща в сянка. Беше забавно. Надали щеше да успее да опише какво чувства на когото и да било (в случай, че някой го попиташе, разбира се – а вероятността за това бе повече от нищожна). Цялата триизмерност на обезобразеното му и безформено тяло бавно и постепенно се трансформираше в само две измерения. Изчезваха всички неприятни усещания – наднорменото тегло, болката в задъхващите се бели дробове, главоболието, хрущенето в ставите... Първоначално бе трудно да свикне с огромната височина на всичко останало в заобикалящия го свят, но когато разбра, че нищо не го заплашва, осъзна, че и това е забавно.
Сянката бавно се плъзна по тротоара и се понесе напред. Време беше да намери с кого да си поиграе.
***
– Хайде, Джонатан, колко трябва да те чакам??? Прибираме се! Веднага!!!
Майката крещеше така от близо десет минути, но думите ѝ минаваха толкова далеч от ушите на Джонатан, че още една-две крачки и щяха официално да ги обявят за планета от Слънчевата система. Тя въздъхна и тръгна към катерушките, където синът ѝ, мътните го взели, блееше с онова изражение, наричано от детските психолози „върховно щастие“, а от измъчените майки – „поглед на дете-идиотче на нещастни родители“.
– Джонатан! Джоуи!!! По дяволите, казах ти сто пъти: прибираме се! Защо трябва целият град да ни слуша как се караме??? – Всъщност наоколо нямаше и жива душа: останалите майки бяха прибрали чедата си отдавна... сигурно вече бяха обядвали и караха трети следобеден сън. – Джонатан, ела веднага при мен!
Тя замръзна на място, защото най-накрая се бе приближила достатъчно, за да види в какво се е загледало синчето ѝ. Точно до катерушката, на леко прегорялата от слънцето трева, се бе разпростряла огромна сянка. Стори ѝ се, че е голяма колкото нейната „Тойота“, с която бяха дошли до детската площадка. Тя впи хипнотизирано поглед в мрачното петно, като подсъзнанието ѝ съвсем мимоходом отбеляза, че катерушката хвърля своя сянка... тя самата също... както и Джонатан... но тази сянка беше... беше...
