Читать «В морските дълбини» онлайн - страница 18

Лучия, с осуетени планове, се врътна на опашка и отплува, а Серафина поднови пеенето си, без фалшивата усмивка, която си бе залепила, да напусне лицето ù. Това представление ù бе струвало скъпо, но никой нямаше да разбере. Беше свикнала с поведението в двора, беше свикнала с острите им зъби и нокти и се бе усъвършенствала в прикриването на чувствата си.

Силвестър обаче не беше свикнал.

Почервенял от гняв, той заплува след Лучия. Когато я наближи, всмукна колкото вода можа и изстреля дебела струя по нея. Удари я по врата. Прическата ù се развали.

Лучия спря на място. Ръцете ù литнаха към главата.

– Косата ми! – изпищя тя и се завъртя.

– Силвестър! – възкликна Серафина, ужасена. – Извини се!

Силвестър сякаш се разкая, след което отново пръсна вода по Лучия, този път в лицето.

– Ти, малък смукач! Ще те изкормя! – разпени се тя. – Аварус! Дръж!

Домашната риба скорпион на Лучия се стрелна след октопода. Силвестър се скри под масата, на която стоеше подносът със закуската на Серафина. Аварус го последва. Масата се преобърна, а подносът хвръкна във водата. Силвестър грабна една водна ябълка и я изстреля по Аварус. Аварус избегна удара и нападна. Доплува до Силвестър и го ужили. Силвестър нададе вой и след секунди приемната на Серафина се изпълни с облаци кълбящо се черно мастило.

Серафина не виждаше нищо, но чуваше как кашлят и пищят дамите ù. Блъскаха се в маси, столове и една в друга. Когато облакът най-сетне изчезна, тя видя Лучия и Бианка да бършат мастило от лицата си. Джована го изтръскваше от косата си. Тавия заплашваше Силвестър да го обеси с пипалата нагоре.

Тогава се чу нов глас, величествен и страховит, който се извиси над останалите:

– Някога аристокрацията обезглавявала непокорните си членове. Колко жалко, че този обичай вече не се спазва.

Четири

На Таласа, канта мага, не ù беше забавно.

Доплува в приемната с ръце, скръстени на щедрата ù гръд, а пипалата ù се виеха под нея. Косите ù, със сивия цвят на небето преди ураган, бяха сплетени в елегантна прическа. Отзад на врата ù бе цъфнал като роза кичур червени анемони. Роклята ù беше пурпурна, а над нея носеше пелерина от черни миди. След едно щракване с пръсти, две малки сепии се спуснаха да я свалят от раменете ù.

Цялата стая беше замлъкнала. Таласа беше най-могъщият песенен заклинател в кралството. Никой не се държеше неприлично в нейно присъствие. Никога. Дори Изабела изправяше гръб, когато Таласа влезеше в стаята.

– Пак ли създаваш проблеми, Лучия? – каза тя след известно време. – Нищо чудно за една Волнеро. Спомняш ли си до какво е довело лошото поведение на един от прадедите ти – Калумний? Не? Нека ти припомня. Довело е до отсечената му глава. По същия начин са свършили нещата и за пралеля ти Ливила. На твое място бих внимавала как се държа.

Очите на Лучия блеснаха заплашително при това нежелано напомняне за мрачните дела на предците ù. Калумний се опитал да убие Мероу и да завземе трона ù. Бил заловен и обезглавен, а семейството му – изпратено в изгнание. Две хиляди години по-късно Ливила Волнеро се опитала да събере армия и да я поведе срещу Меровингите. Нарекли случката Граничното въстание, което било потушено, а водачката му – екзекутирана. Семейството получило правото да се завърне в двора едва след като Отавио Волнеро, прадядото на Лучия, помогнал на Миромара да спечели войната срещу Ондалина при Рейкянес Ридж. И все пак подозренията продължили да обгръщат семейството като гъста морска мъгла.