Читать «Пайнс» онлайн - страница 74

—       Ако открия, че си с тях… — започна Бевърли.

—       Не съм с тях. Които и да са те.

В очите й напираха сълзи. Тя примигна и ги избърса.

Итън се облегна на стената.

Ледените тръпки и болежките се засилваха.

Още чуваше дъжда по покрива, отвъд витражния прозорец продължаваше да е нощ.

Бевърли вдигна одеялото от пода и го метна на раменете му.

—       Гориш — каза тя.

—       Попитах те какво е това място, но ти така и не ми отговори.

—       Защото не знам.

—       Знаеш повече от мен.

— Колкото повече научаваш, толкова по-странно става. По-добре да знаеш по-малко.

—       Прекарала си тук цяла година. Как си успяла да оцелееш?

Тя се разсмя — тъжно и примирено.

—       По същия начин, по който и всички останали… с повтаряне на лъжата.

—       Каква лъжа?

—       Че всичко е идеално. Че всички живеем в идеалното градче.

—       Където раят е дом.

—       Какво?

—       Където раят е дом. Видях го снощи написано на един билборд в покрайнините, докато се опитвах да се махна от града.

—       Когато се събудих за първи път тук, бях толкова объркана и така ме болеше от катастрофата, че им повярвах, когато ми казаха, че живея тук. Цял ден се мотах като в мъгла и после шериф Поуп ме намери. Изпрати ме до „Биергартен“, където се запознахме с теб. Каза ми, че работя там, макар че никога през живота си не съм била барманка. После ме заведе до една малка къща, която не бях виждала никога дотогава, и ми каза, че това бил домът ми.

—       И ти просто му повярва?

—       Нямах спомени, с които да съпоставя твърденията му, Итън. По онова време знаех единствено името си.

—       Но после спомените са се върнали.

—       Да. И разбрах, че нещо изобщо не е наред. Не можех да установя контакт с външния свят. Знаех, че това не е моят живот. Но имаше нещо… не знам, нещо зло у Поуп. Инстинктивно разбирах, че е по-добре да не го питам за каквото и да било. Нямах кола, така че започнах да правя дълги разходки към покрайнините на града. И тогава стана нещо странно. Всеки път, когато приближавах мястото, където пътят обръща обратно, познай кой се появяваше. Просветна ми, че Поуп всъщност не е шериф. А надзирател. На всички живеещи тук. Осъзнах, че явно ме следи по някакъв начин, така че два месеца си държах главата наведена, ходех на работа, прибирах се у дома, завързах няколко приятелства…

—       И те също ли са повярвали на всичко това?

—       Не зная. Външно не им мигваше окото. Никога не са ми намеквали с нещо, че нещата са необичайни. След известно време си дадох сметка, че всички си мълчат от страх, но нямах представа от какво се страхуват. И естествено, не съм ги питала.

Итън си помисли за съседското парти, на което се беше натъкнал (Господи, нима беше снощи?) и колко нормално изглеждаше всичко. Съвършено нормално. Помисли си за старомодните викториански къщи в Уейуърд Пайнс и за всички семейства, които живееха в тях. Колко ли жители — или затворници — запазваха самообладание през деня, но лежаха будни нощем, без да могат да мигнат, а мислите им препускаха, ужасени и мъчещи се да проумеят защо са заключени в някакъв живописен затвор? Вероятно не бяха само един-двама. Но ако не друго, човешките същества са адаптивни. Вероятно мнозина бяха убедили самите себе си и децата си, че нещата са точно такива, каквито би трябвало да са. Както са били винаги. Колко хора живееха ден за ден, в настоящия момент, пропъждайки всяка мисъл и спомен за живота си преди това? По-лесно беше да приемеш онова, което не можеш да промениш, отколкото да рискуваш всичко и да търсиш неизвестното. Онова, което лежи отвъд. Дългогодишните затворници често се самоубиват или извършват отново престъпление, когато се изправят пред перспективата да живеят извън стените на затвора. Нима тук беше по-различно?