Читать «Пайнс» онлайн - страница 72

Беше си помислила дали да не каже на Итън предварително, но състоянието му й попречи, пък и може би така бе най-добре. Така или иначе, той беше късметлия. Тя беше лишена от лукса на упойката, когато направи същото със себе си.

Бевърли постави фенерчето на каменния под така, че да осветява задната част на лявото му бедро.

Беше покрито с белези.

Бучката не можеше да се види, а само да се напипа, при това едва-едва, ако се знае къде точно да се докосне.

Отвори ножа, който бе стерилизирала два часа по-рано с памук и спирт. Стомахът й се обърна при мисълта какво трябва да направи и се замоли болката да не се окаже по-силна от упойката.

9. Итън сънуваше, че е вързан и че нещо яде крака му на малки хапки, които понякога стигаха достатъчно дълбоко, за да го накарат да извика в съня си.

Събуди се рязко.

Със стон.

Навсякъде беше тъмно и левият му крак, високо отзад на бедрото, гореше с болка, която му бе добре позната — някой го режеше.

За един ужасен момент се озова отново в онази стая за мъчения с Аашиф с неговата черна качулка. Висеше от тавана за китките, глезените му бяха оковани с вериги за пода и тялото му беше опънато, за да не може да се съпротивлява, да не може дори да помръдне, колкото и ужасна да е болката.

Нечии ръце разтърсиха раменете му.

— Итън, добре си. Всичко свърши.

—       Моля те, спри. Господи, моля те, спри.

— В безопасност си. Извадих го.

Умът му регистрира някаква светлина. Итън примигна няколко пъти, докато светлината се фокусира.

Фенерче, поставено на пода.

На непряката му светлина различи каменни стени, две крипти, витражно стъкло. И тогава всичко се върна с рев.

— Знаеш ли къде си? — попита Бевърли.

Кракът го болеше толкова, че беше на път да повърне.

—       Кракът ми… нещо не е наред…

—       Знам. Трябваше да изрежа нещо от него.

Главата му се проясни. Болницата, шерифът, опитът му да се махне от града — всичко това се връщаше, спомените се опитваха да се подредят в някаква смислена поредица. Помисли си, че е видял и Кейт, но не беше сигурен. Точно това му се струваше като сън, или по-скоро като кошмар.

След като дойде на себе си, болката в крака му пречеше да се съсредоточи върху всичко друго.

—       Какво искаш да кажеш? — попита той.

Бевърли вдигна фенерчето и го насочи към дясната си ръка. Държеше между палеца и показалеца си нещо като микрочип. По полупроводника все още имаше засъхваща кръв.

—       Какво е това? — попита той.

—       Нещо, с което са те следили и наблюдавали.

—       И е било в крака ми?

—       Имплантират го на всеки.

—       Дай ми го.

—       Защо?

—       За да го направя на парчета.

—       Не, не. Не бива да го правиш. Тогава ще разберат, че си го махнал. — Тя му даде устройството. — Просто го изхвърли в гробището на тръгване.

—       Няма ли да ни открият тук?

—       И преди съм се крила тук с чипа. Дебелите каменни стени заглушават сигнала. Само че не можем да останем дълго. Могат да проследят чипа до сто метра от мястото, където сигналът прекъсва.