Читать «Пайнс» онлайн - страница 73

Итън се надигна с мъка в седнало положение. Дръпна одеялото и видя малка локва кръв, проблясваща върху камъните под лъча на фенерчето. Други червени струйки се стичаха от разреза отзад на крака му. Запита се колко ли дълбоко й се е наложило да реже. Чувстваше се замаян, с трескава и лепкава от пот кожа.

—       Имаш ли нещо, с което да се затвори раната? — попита той.

Тя поклати глава.

—       Само тиксо.

— Дай го. По-добре от нищо.

Бевърли примъкна брезентовия чувал и пъхна ръка вътре.

— Сънувах ли, че ми каза, че си дошла тук през осемдесет и пета, или наистина се е случило? — попита Итън.

—       Случи се. — Тя извади тиксото. — Какво трябва да направя? Не съм обучена да оказвам първа помощ.

—       Просто го увий няколко пъти около крака ми. Бевърли освободи края на лепенката и започна внимателно да облепя бедрото на Итън.

—       Много ли е стегнато?

—       Не, добре е. Трябва да спреш кървенето.

Тя уви тиксото пет пъти, после скъса лентата.

—       Ще ти кажа нещо — рече Итън. — Но няма да ми повярваш.

—       Да видим.

—       Аз дойдох тук преди пет дни…

—       Вече ми го каза.

—       Датата беше двайсет и четвърти септември две хиляди и дванайсета.

За момент тя само го зяпаше мълчаливо.

—       Да си чувала случайно за айфон? — попита Итън.

Тя поклати глава…

—       Интернет говори ли ти нещо? Фейсбук? Туитър?

… и продължи да я клати.

Итън каза:

—       Твоят президент е…

—       Роналд Рейгън.

—       През две хиляди и осма Америка избра първия си чернокож президент, Барак Обама. Да си чувала за трагедията с „Чалънджър“?

Итън забеляза, че фенерчето започва да трепери в ръката й.

— Не.

—       За падането на Берлинската стена?

—       Не, нищо.

— За двете войни в Залива? За Единайсети септември?

— Да не си играеш някаква игра с мен? — Очите й се присвиха; в погледа й се четяха една мярка гняв и две страх. — О, Господи. Ти си от тях, нали?

—       Разбира се, че не. На колко си години?

—       На трийсет и четири.

— И рожденият ти ден е…

—       На първи ноември.

—       Коя година?

— Хиляда деветстотин и петдесета.

—       Сега би трябвало да си на шейсет и една, Бевърли.

—       Не разбирам какво означава това — промълви тя.

—       Значи сме двама.

—       Хората тук… те изобщо не разговарят за нищо извън Уейуърд Пайнс — каза тя. — Това е едно от правилата.

—       Какви ги говориш?

—       Наричат го „живей в сегашния момент“. Не са позволени никакви разговори за политика. Нито за предишния ти живот. Никакви обсъждания на попкултура — филми, книги, музика. Или поне на нещата, които не са налични в града. Не знам дали си забелязал, но тук почти няма търговски марки. Дори парите са шантави. Доскоро не си давах сметка, но всички пари са от петдесетте и шейсетте. Няма по-късни. А също така няма календари и вестници. Знам откога съм тук само защото си водя дневник.

—       Защо са тези правила?

—       Не знам, но наказанието за нарушаването им е сурово.

Кракът на Итън пулсираше от стегнатото тиксо, но поне кървенето бе намаляло. Остави засега лепенка та, но скоро трябваше да я разхлаби.