Читать «Пайнс» онлайн - страница 70

—       Още не — каза тя.

—       Не мога повече. Едва усещам краката си.

—       Още една пряка, става ли? Ще се справиш. Трябва да се справиш, ако искаш да останеш жив. Обещавам ти, че след пет минути ще можеш да легнеш и да заспиш.

Итън се изправи и олюлявайки се, последва Бевърли още една пряка. По-нататък нямаше никакви къщи и улични светлини.

Влязоха в гробище с рушащи се надгробни камъни, между които растяха дъбове и борове. Не беше поддържано от много време и тревата и бурените достигаха до кръста на Итън.

—       Къде ме водиш? — Думите му бяха завадени, тромави и едва излизаха от устата му.

—       Право напред.

Вървяха между надгробните камъни и паметниците. Повечето бяха така изронени, че Итън не можеше да разчете надписите.

Беше премръзнал, вир-вода, с кални крака.

—       Ето там. — Бевърли посочи малък каменен мавзолей сред горичка от трепетлики. Итън с мъка преодоля последните дванайсетина метра и рухна при входа между две разпаднали се каменни вази.

Бевърли трябваше да блъсне три пъти с рамо, за да отвори желязната врата. Пантите й изскърцаха толкова силно, че спокойно можеха да събудят и мъртвите.

—       Искам да влезеш вътре — каза тя. — Хайде, почти стигнахме. Още метър и половина.

Итън отвори очи и изпълзя по стълбите към тясната врата, на завет. Бевърли затвори след тях и за момент мракът в криптата беше пълен.

Включи се фенерче, лъчът му пресече помещението и запали цветовете на витражния прозорец на задната стена.

На прозореца бяха изобразени слънчеви лъчи, пронизващи облаците и осветяващи едно-единствено цъфнало дърво.

Итън се свлече на ледения камък, докато Бевърли отваряше брезентовия чувал в ъгъла.

Тя извади одеяло, разгъна го и зави Итън.

—       Имам и дрехи за теб — каза Бевърли, — но може да се облечеш и след като се събудиш.

Итън се разтрепери неудържимо, борейки се срещу упойката. Не искаше да се унася, защото имаше да задава въпроси, трябваше да знае. Не искаше да рискува Бевърли да я няма, когато се събуди.

—       Какво е Уейуърд Пайнс? — попита той.

Бевърли седна до него.

—       Когато се събудиш, ще…

—       Не, кажи ми сега. През последните два дни видях невъзможни неща. Неща, които ме карат да се съмнявам, че съм с ума си.

—       Не си луд. Те просто се опитват да те накарат да мислиш, че си.

—       Защо?

—       Не зная.

Итън се запита дали може да й вярва и реши, че предвид всичко останало е може би най-разумно да бъде скептичен.

—       Ти спаси живота ми и съм ти благодарен за това — каза той. — Но трябва да попитам… защо, Бевърли? Защо ти си единственият ми приятел в Уейуърд Пайнс?

Тя се усмихна.

—       Защото и двамата искаме едно и също.

—       Какво?

— Да се махнем оттук.

—       От този град няма никакъв път, водещ навън, нали?

—       Да.

—       Но аз дойдох с кола преди няколко дни. Как е възможно това?

—       Итън, остави упойката да ти подейства и когато се събудиш, ще ти кажа всичко, което знам, и как според мен можем да се измъкнем. Затвори очи.