Читать «Пайнс» онлайн - страница 39

Привлича я към себе си.

Болката и срамът от всичко, което й е причинил още са живи. Не е сигурен, но подозира, че ако тя му бе сторила същото, с него вече щеше да е свършено. Възхищава се на любовта й към него. На верността й. Изобщо не ги заслужава и това само засилва чувството му за срам.

— Ще ида да го видя — прошепва Итън.

—       Добре.

— Когато сляза обратно, ще останеш ли с мен докато вечерям?

— Разбира се.

Той мята палтото си на парапета, събува черните си обувки и тихо се качва по стълбите, като прескача скърцащото пето стъпало.

Нататък дъските са добре заковани и не след дълго той стои пред спалнята и открехва вратата, докато ивицата светлина не осветява пространството между прага и касата на прозореца.

За петия рожден ден на Бен бяха изрисували стаята му като космос. Чернота. Звезди. Вихрушки на далечни галактики. Планети. Тук-там по някоя космическа сонда или ракета. Реещ се в безвъздушното пространство астронавт.

Синът му спи сред безпорядък от одеяла, стиснал в ръка малкия си трофей — пластмасово боядисано със златна боя момче, ритащо футболна топка.

Итън тихо пристъпва напред, като избягва парчета от „Лего“ и други играчки.

Прикляка край леглото.

Очите му са свикнали достатъчно с тъмното, за да различи детайлите от лицето на Бенджамин.

Мекота.

Спокойствие.

В момента са затворени, но очите му са същите като на майка му — бадемови.

А устата му е като на Итън.

Коленият в тъмното до леглото на сина си, който скоро ще стане на шест. Итън изпитва осезаема болка, че напълно е пропуснал още един ден от живота му.

Момчето му е най-съвършеното и най-прекрасно нещо, което е виждал някога, и той остро чувства неумолимия ход на хилядите моменти с този мапък човек, който ще стане мъж по-скоро, отколкото може да си представи.

Докосва бузата на Бен с опакото на дланта си. Навежда се и целува момчето по челото.

Прибира кичур коса зад ухото му.

— Толкова се гордея с теб — прошепва той. — Дори не мoжеш да си представиш.

Миналата година, на сутринта в последния ден от живота си, преди да умре от старост и пневмония в старческия дом, баща му го беше попитал с дрезгав глас:

— Прекарваш ли достатъчно време със сина си?

— Колкото мога — беше отвърнал той, но баща му прочете лъжата в очите му.

— Ти ще изгубиш, Итън. Ще дойде ден. когато ще порасне и ще бъде твърде късно. Ще си готов да дадеш всичко на света, за да можеш да прекараш и един час със сина си като момче. Да го прегърнеш. Да му почетеш. Да играеш на топка с някого, в чиито очи не можеш да направиш нищо лошо. Той още не вижда недостатъците ти. Гледа те с чиста любов, а тя няма да продължи дълго, така че му се радвай, докато я има.