Читать «Пайнс» онлайн - страница 37

—       Има и друга причина да дойда, Тереза. Исках да ти съобщя една новина. Както знаеш, не сме доволни от вътрешния оглед, който направихме на колата на Сталингс.

—       Да.

—       Обърнах се за помощ към КОДИС, екипа за научен анализ на ФБР. Там правят изумителни неща, най-добрите са. Тъкмо приключиха едноседмичното проучване на колата.

—       И…

—       Утре мога дати пратя доклада им по електронната поща, но казано с две думи, не са намерили нищо.

—       Какво искаш да кажеш?

—       Че не са намерили нищо. Нито следа от кожни клетки, кръв, косми или пот. Не са намерили дори така наречената деградирала ДНК. Ако Итьн е бил в колата през трите часа път от Бойси до Уейуърд Пайнс, екипът най-малкото щеше да открие някакви молекулярни следи от него.

— Но как е възможно това?

—       Още не знам.

Тереза се хвана за парапета и се изправи с мъка. Отиде до импровизирания бар.

Дори не си направи труда да си забърква джин с тоник. Просто сипа малко лед в една чаша и я напълни с водка.

Отпи дълга глътка и се върна несигурно при стълбите.

—       Не знам как да смеля това, Адам – рече тя и със следващата глътка осъзна, че това ще е питието, което определено ще й дойде в повече.

— Аз също не знам. Попита ме какво е станало според мен, нали?

—       Да?

—       Нямам никакви отговори. Засега. Да си остане между нас, но сега отново проучваме внимателно агент Сталингс. Както и всички, които са имали достъп до местопроизшествието преди пристигането ми на място. Но засега удряме на камък. А и както знаеш, всичко това се случи преди повече от година.

—       Нещо не е наред — рече тя.

Хаслър я изгледа. В очите му се четеше тревога.

—       Определено — каза той.

Тереза го изпрати до колата и остана на мократа улица под дъжда, загледана как светлините на стоповете се смаляват и изчезват през върха на хълма.

По цялата улица се виждаха лампичките на коледните дървета на съседите. С Бен още не бяха украсили тяхната елха и Тереза се съмняваше, че изобщо ще го направят тази година. Щеше да прилича твърде много на приемане на този кошмар, последно признание, че Итън никога няма да се прибере у дома.

По-късно, след като всички си заминаха по домовете, тя легна на канапето на долния етаж, като се бореше със световъртежа.

Не можеше да заспи, нито да се унесе.

Всеки път, когато отваряше очи, поглеждаше към стенния часовник, докато стрелката бавно пълзеше от два към три часа сутринта.

В 2:45, неспособна да понася повече гаденето и виенето на свят, тя се претърколи от канапето, изправи се с мъка на крака и тръгна несигурно към кухнята. Взе една от малкото останали чисти чаши и я поднесе под крана.

Изпи я и я напълни още два пъти, преди да утоли жаждата си.

В кухнята сякаш беше паднала бомба.

Намали осветлението и започна да зарежда съдомиялната. Изпита някакво особено задоволство, че я гледа как се пълни. Включи машината и тръгна из дневната с найлонов чувал, та да събере бирени чаши, картонени чинии и салфетки.