Читать «Пайнс» онлайн - страница 40

Итън често си мисли за този разговор, най-вече през нощта, докато всички около него спят, а животът профучава със скоростта на светлината. Бремето на сметките, бъдещите и миналите прости и всички онези моменти, в които го няма, цялата изгубена радост — всичко това тежи като камък на гърдите му.

— Чуваш ли ме? Итън?

Понякога има чувството, че не може да си поеме дъх.

Понякога мислите му препускат така бързо, че трябва да намери един идеален спомен.

И да се вкопчи в него.

Като в спасителен пояс.

— Итън, искам да се хванеш за гласа ми и да го оставиш да те върне в съзнание.

Връща се към него отново и отново, докато безпокойството отшумяла, идва умората и той най-сетне може да заспи.

— Знам, че е трудно, но трябва да опиташ.

Да потъне в единствената част от дните си, която може да му предложи покой…

— Итън.

В сънищата.

Очите му рязко се отвориха.

Към лицето му бе насочена светлина — малка, фокусирана, ослепително ярка синя точка.

Фенерче.

Примигна, светлината изчезна и когато отвори отново очи, някакъв мъж се бе надвесил на педя от лицето му и го гледаше през очилата си със златни рамки.

Малки черни очи.

Бръсната глава.

Леко посребрената брада беше единственият признак за възрастта на мъжа. Иначе кожата му бе гладка и чиста.

Той се усмихна, показвайки малки съвършени бели зъби.

— Сега вече ме чувате, нали?

В тона му имаше нещо официално. Намек за учтивост.

Итън кимна.

—       Знаете ли къде се намирате?

Итън се замисли за момент — беше сънувал Сиатьл, Тереза и Бен.

— Да започнем с нещо друго. Знаете ли как се казвате? — попита го мъжът.

— Итън Бърк.

— Много добре. И тъй, знаете ли къде се намирате, Итън?

Усещаше отговора в ума си, но също и объркването — сякаш няколко реалности се надпреварваха помежду си.

В една от тях се намираше в Сиатъл.

В друга лежеше в болница.

В трета беше в идилично планинско градче на име… на мястото на името имаше празнина.

— Итън.

— Да?

— Ако ви кажа, че се намирате в болница в Уейуърд Пайнс, това ще отприщи ли нещо?

Не само че отприщи нещо, а върна всичко на мястото му изведнъж, като внезапен удар на център нападател. Спомените за последните четири дни се подредиха в поредица от събития, в които беше сигурен.

— Добре — рече Итън. — Добре. Спомням си.

— Всичко ли?

— Така мисля.

— Какъв е последният ви спомен?

Нужни му бяха няколко секунди да го изрови и да махне паяжините от синапсите си, но се справи.

— Имах ужасно главоболие. Седях на тротоара на Главната улица и…

— И сте изгубили съзнание.

— Именно.

— Още ли ви мъчи главоболие?

— Не, изчезнало е.

— Аз съм доктор Дженкинс.

Мъжът стисна ръката муи се нстани на един стол до леглото.

— Какъв доктор сте? — попита Итън.

— Психиатър. Итън, искам да ми отоговорите на няколко въпроса, ако нямате нищо против. Казали сте някои интересни неща на доктор Майтър и сестрата, когато са ви довели тук. Знаете ли какво имам предвид?