Читать «Пайнс» онлайн - страница 31

Слънцето вече се беше скрило зад скалите и вечерният хлад се спускаше над градчето.

Имаше неща за вършене — да открие Бевърли, да издири екипа от „Бърза помощ“ и да си прибере нещата — но единственото, което му се искаше в момента, бе да се свие на кълбо в някоя тъмна стая. Да приспи болката. Объркването. И онова чувство, което беше в основата на всичко и ставаше все по-трудно и по-трудно за игнориране.

Ужасът.

Засилващото се чувство, че нещо не е, ама изобщо не е наред.

Изкачи с препъване каменните стъпала и бутна вратата на хотела.

Камината топлеше лобито.

Млада двойка беше заела едно от канапенцата до камината и пиеше шампанско. Вероятно бяха на романтична ваканция и се наслаждаваха на един напълно различен Уейуърд Пайнс.

Мъж в смокинг седеше на пианото и свиреше „Винаги гледай откъм светлата страна на живота“.

Итън се добра до рецепцията и се съсредоточи да се усмихне въпреки болката.

Същата служителка, която го беше изгонила от стаята сутринта, започна да говори още преди да е вдигнала поглед.

— Добре дошли в хотел „Уейуърд Пайнс“. С какво мога да ви…

Млъкна, когато видя Итън.

—       Здрасти, Лиза.

—       Впечатлена съм — каза тя.

—       Впечатлена?

—       Върнахте се да платите. Твърдяхте, че ще го направите, но честно казано, не мислех, че ще ви видя отново. Извинете ме за…

—       Не, вижте, не успях да намеря портфейла си през деня.

— Искате да кажете, че не сте дошли, за да платите престоя си тук? Както обещахте неведнъж?

Итън затвори очи и пое дъх през мъчителната болка.

— Лиза, не можете да си представите какъв ден имах. Просто искам да полегна за няколко часа. Дори не ми е нужна стая за цялата нощ. Само място, където да си проясня главата и да поспя. Изпитвам ужасна болка.

—       Чакайте малко. — Тя стана от стола си и се наведе към него над тезгяха. — Не само че не можете да платите, а и искате отново стая, така ли?

—       Нямам къде другаде да отида.

—       Вие ме излъгахте.

—       Съжалявам. Наистина си мислех, че ще успея да...

—       Разбирате ли, че рискувах ужасно много заради вас? Че бих могла да изгубя работата си?

—       Съжалявам, не исках да…

—       Махайте се.

—       Моля?

—       Не ме ли чухте?

—       Нямам къде да отида, Лиза. Нямам телефон. Нямам пари. Не съм ял от снощи и…

—       Хайде пак да ми обясните как точно всичко това е и мой проблем.

—       Просто трябва да полегна за няколко часа. Умолявам ви.

—       Вижте, вече ви обясних съвсем ясно. А сега е време да си вървите.

Итьн не помръдна. Взираше се в нея с надеждата, че ще види болката в очите му и ще се смили над него.

Вместо това Лиза вдигна телефона и започна да набира.

—       Какво правите? — попита Итьн.

—       Обаждам се на шерифа.

—       Добре, добре.— Той вдигна ръце, сякаш се предава, и отстъпи от рецепцията. — Отивам си.

Когато стигна до вратата, Лиза извика след него:

— И никога повече да не съм ви видяла тук.

Итън едва не падна по стълбите. Когато стигна до тротоара, вече му се виеше свят. Уличните лампи и светлините на минаващите автомобили започваха да се въртят около него. Усети как силата изтича от краката му, сякаш някой е отпушил канал.