Читать «Пайнс» онлайн - страница 33

След няколко километра по Магистрала 112 стигнаха началото на пътеката за Страйпид Пийк.

По небето още се стелеха облаци, но дъждът беше спрял.

Тръгнаха мълчаливо покрай водата. Единствените звуци бяха джвакането на обувките им в калта и постоянния шум на пенестите вълни.

Тереза погледна към заливчето, когато пътеката мина над него. Водата не беше така синя, както я помнеше. Приписа приглушения цвят на облаците, а не на неточните си спомени.

Групата мина покрай бункерите от Втората световна война и продължи през гъстите папрати към гората.

Навсякъде имаше мъх.

От дърветата още капеше вода.

Всичко беше потънало в буйна зеленина въпреки ранната зима.

Приближаваха върха.

През цялото време никой не бе казал нито дума.

Тереза усещаше паренето в краката и напиращите сълзи.

Когато стигнаха върха, заваля отново — не силно, само отделни капки, понесени странично от вятъра

Тереза излезе на поляната.

Вече плачеше.

При хубаво време оттук се разкриваше гледка на много километри наоколо, с морето триста метра под тях.

Днес върхът бе обвит в мъгла.

Тя се свлече на мократа трева, скри глава между коленете си и продължи да плаче.

Чуваше единствено трополенето на капките по качулката на дъждобрана си и нищо друго.

Бен седна до нея и тя го прегърна.

— Добре се представи в прехода, приятел. Как си?

—       Добре, предполагам. Това ли е?

—       Да, това е. Щеше да виждаш много по-надалеч, ако не беше мъглата.

—       И сега какво ще правим?

Тя избърса очи и си пое треперливо дъх.

—       Сега ще кажа няколко думи за татко ти. Може би и някои от другите ще направят същото.

—       Аз трябва ли да го правя?

—       Само ако искаш.

—       Не искам. Това не означава, че не го обичам.

—       Зная.

—       Искаш ли да говоря за него?

—       Не и ако това ще те накара да се почувстваш неудобно.

Тереза затвори очи и се опита да се вземе в ръце.

Изправи се с мъка.

Приятелите й бродеха сред папратите и духаха в дланите си, за да ги стоплят.

На върха беше сурово, силните пориви вълнуваха папратите като зелено море и беше толкова студено, че дъхът им излизаше на пара.

Тя извика приятелите си и всички те се събраха накуп, сгушени срещу дъжда и вятъра.

Тереза разказа как двамата с Итън бяха излезли на излет на полуострова няколко месеца след като започнаха да се срещат. Бяха отседнали в Порт Анджелис и един късен следобед случайно бяха попаднали на пътеката до Страйпид Пийк. Изкачиха върха по залез слънце в един ясен и тих ден и докато тя гледаше към пролива към Южна Канада, Итън коленичи пред нея и й предложи.

Беше купил пръстена играчка сутринта от автомат в някаква бакалия. Призна, че изобщо не е планирал подобно нещо, но че по време на излета е осъзнал, че иска да прекара остатъка от живота си с нея. Каза й, че никога не е бил по-щастлив от този момент, на върха на тази планина, с ширналия се под тях свят.

— Аз също не се бях замисляла за това — каза Тереза, — но приех и двамата стояхме тук и гледахме как слънцето залязва в морето. С Итън винаги говорехме, че трябва да дойдем отново някой уикенд, но знаете поговорката за живота и плановете. Както и да е, имахме нашите съвършени моменти… — Тя целуна сина си по темето. — … Както и не толкова добри, но си мисля, че Итън никога не е бил по-щастлив, по-безгрижен и по-изпълнен с надежда за бъдещето, отколкото онази вечер на върха на тази планина преди тринайсет години. Както знаете, обстоятелствата около изчезването му… — Тя млъкна, за да сподави бурята от емоции, която чакаше, винаги чакаше. —… Е, така и не получихме тяло, прах или каквото и да било. Но, — усмихна се през сълзи — все пак донесох това,