Читать «Пайнс» онлайн - страница 30
Блейк Крауч
— О, разбира се.
— Къде мога да я намеря?
— Има двор за отпадъци в покрайнините. — Шерифът стана. — Какъв беше онзи адрес?
— Първо авеню, номер шестстотин и четири. Ще ви заведа.
— Не е нужно.
— Искам да го направя.
— Аз обаче
— Защо?
— Имате ли нужда от нещо друго?
— Бих искал да науча резултатите от разследването ви.
— Елате пак утре следобед. Ще видим докъде ще стигнем.
— Ще ме заведете ли до склада за отпадъци да видя колата?
— Мисля, че можем да се отбием. Но засега да тръгваме. Ще ви изпратя.
Сакото и ризата на Итън като че ли миришеха не чак толкова зле, когато ги облече и тръгна по улицата, отдалечавайки се от шерифския участък на Уейуърд Пайнс. Още вонеше, но реши, че противната миризма на разложено ще привлече по-малко внимание, отколкото човек, вървящ из града само по официални панталони.
Движеше се колкото се може по-енергично, но замайването продължаваше да идва на вълни, главата го болеше ужасно и всяка стъпка причиняваше нова агония във всички краища на черепа му.
„Биергартен“ беше отворена и празна, ако не се брои един отегчен на вид барман, който седеше зад бара и четеше книжка с меки корици — един от ранните романи на Ф. Пол Уилсън.
— Бевърли вечерна смяна ли е?
Мъжът вдигна пръст.
Минаха десет секу нди, докато си дочете абзаца.
Накрая затвори книгата и насочи цялото си внимание към Итън.
— Какво ще пиете?
— Нищо, Търся жената, която беше на бара снощи. Името й е Бевърли. Красива брюнетка. На около трийсет и пет. Доста висока.
Барманът слезе от стола си и остави книгата на бара. Дългата му посивяваща коса бе с цвета на мръсна съдомиялна и беше прибрана на опашка.
— Тук ли сте били? В това заведение? Снощи?
— Да, тук — отвърна Итън.
— И твърдите, че на бара е имало висока брюнетка?
— Точно така. Казваше се Бевърли.
Мъжът поклати глава и Итън долови нещо като подигравка в усмивката му.
— Има двама души на заплата, които държат бара. Един тип на име Стив и аз.
— Не, онази жена ме обслужи снощи. Ядох чийзбургер и седях ето там. — Итън посочи стола в ъгъла.
— Не го приемай навътре, приятел, но колко беше изпил?
— Не бях пил. И не съм ти приятел. Аз съм федерален агент. И знам, че снощи бях тук, както и кой мс обслужи.
— Съжалявам, не знам какво да ви кажа. Мисля, че сте били в друг ресторант.
— Не, аз…
Изведнъж всичко се размаза.
Итън заби пръсти в слепоочията си.
Усещаше пулса си в темпоралната артерия, всеки тласък носеше пристъп от онези студени удари в главата, които имаше като дете — мимолетна пронизваща болка, идваща след прекалено лакома хапка сладолед.
— Сър? Сър, добре ли сте?
Итън залитна назад от бара.
— Беше тук — успя да каже той. — Сигурен съм. Не знам защо правите…
В следващия момент стоеше отвън с ръце на коленете, превит над локва повръщано на тротоара. Бързо осъзна, че повръщаното е от него — гърлото му още гореше от стомашния сок.
Изправи се и изтри уста с ръкава на сакото си.