Читать «Фалшификаторът от черния кос» онлайн - страница 6

Бях стигнал. Обърсах потта от челото си, примирено въздъхнах, опитах се дори да се усмихна: ето че пак се увличам във фантазии, в пъстрите примамливи картинки, които не са нищо друго, освен сценки от детективски филми с Белмондо в главната роля, филми, по които Елина лудее… А аз не съм никакъв Белмондо, уви, още по-малко Шерлок Холмс, а само един скромен труженик в криминалния отдел и следва да мисля трезво, защото утре ми предстои много работа, макар че, откровено казано, не бих се отказал от малко преследване по тъмното шосе край пясъчния бряг…

Драснах клечка кибрит и в колебливата светлинка на пламъчето пъхнах ключа. Отворих. Влязох.

Стана течение, клечката угасна, вратата тресна след мене.

И мигновено почувствувах нечие чуждо присъствие. Усещах в мрака неговото дихание, топлината, която идваше от него. Крадец? Непознат враг? Или някой от ония, които бях помогнал да тикнат в затвора и сега бе дошъл да се разплаща?

Пистолетът бе в задния джоб. Никога не бях стрелял в човек. Ключът на лампата бе на три крачки, ако, разбира се, неканеният гост не бе изключил тока… Мислех бързо и спокойно (това качество поне притежавах още тогава). Реших, че инициативата следва да се предостави на другия, който все трябваше да се издаде с нещо. За всеки случай бавно преместих десница към задния джоб.

— Горе ръцете! — прозвуча глас, един невероятно дрезгав, фалшив глас, нито женски, нито детски, нито мъжки, но с подчертан английски акцент. Охо!…

Не се помръднах.

— Ще броя до три — каза гласът. — Не вдигнеш ли ръце, ще те направя на решето. One, two…

Вдигнах ръце. Човекът отсреща явно си преправяше гласа, и то доста сполучливо, и въпреки че имах и продължавам да имам невероятно лош слух, макар че обичам музиката и това е всеизвестно, аз усетих в тембъра му познати интонации.

— Кой сте вие? — попитах.

— Днес въпросите задавам аз — каза агресивно гласът и този път към мен долетя приятен полъх.

— Какво искате от мен?

— Минавай напред! И да не си си свалил ръцете, че ще ти светя маслото. Хайде!

През наклонените прозорчета идваше далечната светлина на летните звезди. Направих няколко крачки напред.

— Обърни се към стената! — с все по-ясен английски акцент заповяда непознатият. — Така? А сега говори! И ще си кажеш всичко, дори майчиното мляко.

— Какво например? — попитах аз.

— Например: първо — откъде идваш сега?

— От работа.

— Честна дума?

— Честна дума.

— Добре, да допуснем, че е тъй. А какво ще правиш утре?

— Утре пак отивам на работа.

— Лъжеш! — провикна се непознатият. — Лъжеш! Ще те направя на решето. Ние имаме сведения, че утре заминаваш за Созопол.

Де да беше тъй! Отвърнах:

— Вижте какво, уважаеми, хайде, кажете ми какво искате и да свършваме, а?

— Кротко! — свирепо изръмжа гласът. — Ние едва сега почваме.

— Почвайте…

— И ще почнем!

— Добре де, почнете!

— Shut up! Ще отговаряш само когато те питат. Какво работиш?

— Аз съм художник.

— Художник! Хо-хо! Намерил кого да мята. Ти си детектив. Нашата банда отдавна знае това.

Разговорът взимаше идиотско направление…

— Казвай сега — продължи другият — кого следиш напоследък! И да не лъжеш, че ще ти пръсна черепа.