Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 3

– Добре ли си, Амбърли? – загрижи се Даника.

– О, да – излъгах аз. – Сигурно просто съм уморена. Май ще се поразходя. За да пораздвижа кръвта си.

Усмихнах се на Даника и Маделин и напуснах Дамския салон, отправяйки се към банята. Малко студена вода щеше да съсипе грима ми, но поне щеше да ме освежи. Преди да стигна до банята обаче, главата ми отново се замая. Седнах на едно от диванчетата, подредени по продължение на коридора, и облегнах глава на стената, опитвайки да се отпусна.

Не можех да си го обясня. Всеки знаеше, че въздухът и водата в южните части на Илеа са лоши. Дори Двойките от тези райони понякога имаха проблеми със здравето. Но не би ли трябвало бягството на по-чисто място, с по-добра храна и дворцово обслужване да помага?

Ако това продължаваше, щях да пропусна всяка възможност да направя впечатление на принц Кларксън. Ами ако не се оправех до играта на крокет този следобед? Усещах как мечтите ми се процеждат през пръстите ми. Май беше най-добре да се примиря със загубата още отсега. Така нямаше да ме заболи толкова.

– Какво правите?

Вдигнах глава от стената и отворих очи. Принц Кларксън стоеше над мен.

– Нищо, Ваше Височество.

– Да не би да ви е зле?

– Не, разбира се, че не – отрекох аз, изправяйки се на крака. Което се оказа грешка. Коленете ми поддадоха и се свлякох на пода.

– Госпожице? – каза той, спускайки се към мен.

– Съжалявам – прошепнах аз. – Това е унизително.

Той ме вдигна на ръце.

– Затворете очи, ако ви се вие свят. Отиваме в медицинското крило.

Каква интересна история щях да разказвам на децата си един ден: веднъж кралят ме пренесе на ръце през двореца, сякаш тежах колкото перце. Харесваше ми тук, в обятията му. Винаги се бях питала какво ли би било чувството.

– О, боже! – извика някой. Отворих очи и видях една медицинска сестра.

– Май припадна – каза Кларксън. – Не мисля, че се е наранила.

– Оставете я тук, ако обичате, Ваше Височество.

Принц Кларксън ме сложи на едно от леглата, измъквайки внимателно ръцете си изпод мен. Надявах се да вижда благодарността в очите ми.

Предполагах, че ще си тръгне веднага, но той се задържа, докато сестрата измерваше пулса ми.

– Хранили ли сте днес, скъпа? Пиете ли достатъчно вода?

– Току-що закусихме – отговори той вместо мен.

– Лошо ли ви е?

– Не. Тоест да. Искам да кажа, че не е нищо страшно. – Надявах се, че ако изкарах случката маловажна, все пак щях да успея да участвам в играта на крокет.

По лицето ù се изписа строго, но и състрадателно изражение.

– Не ми се струва така, все пак ви донесоха дотук.

– Случва ми се постоянно – изстрелях смутено аз.

– Как така? – попита сестрата.

Не бях имала намерение да си признавам. Въздъхнах, умувайки как да ù го обясня. При всички случаи принцът щеше да разбере как ми се е отразил животът в Хондурагуа.

– Често ме боли главата. И понякога ми причернява. – Преглътнах, чудейки се какво ли мислеше принцът за мен. – Вкъщи си лягам с часове преди брат ми и сестрите ми и така се справям през работните дни. Тук почти не успявам да си набавя нужната почивка.