Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 5

Момичетата покрай нея се засмяха и Кларксън погледна към тях с лека усмивка на устните. Винаги беше такава – само следа от усмивка. Като се замислех, никога не го бях чувала да се смее. Да, от време на време се подсмихваше, но не се беше случвало да е толкова щастлив, че да избухне в необуздан смях.

Но и сянката от усмивка на лицето му беше достатъчна да ме парализира. Нямах нужда да виждам повече.

Отборите се придвижваха напред-назад по игралното поле и когато принцът застана до мен, близостта му ме вцепени. Докато едно от момичетата удряше топката доста ловко, той стрелна очи към мен, без да помръдва главата си. Погледите ни се срещнаха и той побърза да върне вниманието си към играта. Няколко от момичетата избухнаха в радостни възгласи, а той използва момента, за да се приближи до мен.

– Ей там има маса с напитки – каза ми тихо, продължавайки да отбягва погледа ми. – Може би е добре да си вземете вода.

– Няма нужда.

– Браво, Клементин! – викна той към една от участничките, която успешно бе възпрепятствала играта на друга. – Въпреки това. Обезводняването влошава главоболието. Малко вода ще ви се отрази добре.

Очите му срещнаха моите и видях нещо в тях. Не любов, не и привързаност, но нещо с нотка-две над обикновената загриженост.

Тъй като знаех, че е безсмислено да се противя, станах и отидох до масата с напитки. Понечих да си налея вода, но една прислужничка взе каната от ръката ми.

– Извинете – промърморих аз. – Още не мога да свикна с това.

Тя се усмихна.

– Няма нищо. Вземете си и някакъв плод. Действат много освежаващо в такъв ден.

Останах до масата, похапвайки грозде с миниатюрна виличка. И за това трябваше да разкажа на Адел: прибори за ядене на плодове.

Кларксън надникна към мен няколко пъти, сякаш проверяваше дали изпълнявам заръката му. Не знам дали от храната, или от вниманието му, но духът ми постепенно се повдигна.

Така и не опитах да играя.

И минаха още три дни, преди Кларксън да ме заговори отново.

* * *

Вечерята приключваше. Кралят беше напуснал трапезарията най-безцеремонно, а кралицата беше пресушила почти цяла бутилка вино. Някои от момичетата започнаха да си тръгват с уважителен реверанс, тъй като явно не искаха да гледат как кралицата се подпира пиянски на едната си ръка. Аз останах сама на масата си, решена да изям шоколадовата си торта докрай.

– Как сте днес, Амбърли?

Вдигнах рязко глава. Кларксън ме беше доближил, без да забележа. Слава богу, че не ме хвана с пълна уста.

– Много добре. А вие?

– Отлично, благодаря.

Последва кратко мълчание, което очаквах той да запълни. А може би аз трябваше да проговоря? Дали имаше правила относно това кой трябваше пръв да каже нещо?

– Направи ми впечатление колко дълга е косата ви? – коментира той.

– О! – Засмях се леко и сведох поглед. Косата ми стигаше чак до кръста. Изискваше голяма поддръжка, но пък ми предлагаше много варианти за вдигане и връзване. А това е важно, ако работиш във ферма или фабрика. – Да. Така е удобна за сплитане, което ми е полезно вкъщи.