Читать «И заживели щастливо» онлайн - страница 27

Той пое контрол върху тялото ми, притискайки ме към себе си. Очаквах да допусна някоя неловка грешка, но незнайно как ръцете ми се озоваха в косата му, вкопчиха се в него, както той се беше вкопчил в мен. Тялото му се преви напред, а моето последва извивката му, изненадвайки ме приятно с начина, по който се допълвахме.

Изживявах истинско щастие. Изживявах любов. Това бяха думи, за които само бях чувала и чела, а сега... сега научавах и значението им.

Когато накрая се откъсна от мен, в стомаха ми вече нямаше подивели пеперуди, нито нервни тикове. По кожата ми пулсираше съвършено ново чувство.

И двамата дишахме учестено, но това не му попречи да проговори.

– Тази вечер беше прелестна. Трябваше да ти го кажа. – Плъзна пръсти надолу по ръцете ми, по ключиците ми и ги зарови в косата ми. – Просто прелестна.

Целуна ме още веднъж и се запъти към вратата, спирайки колкото да ме погледне на излизане.

Отидох с унесени стъпки до леглото и се хвърлих върху него. Хрумна ми да извикам Марта, за да ми помогне със събличането на роклята, но се чувствах толкова красива, че просто си останах с нея.

Десета глава

На следващата сутрин кожата ми изтръпваше най-ненадейно. Всяко движение, всяко докосване, всеки полъх на въздуха – всичко съживяваше онова топло чувство из цялото ми тяло и мислите ми отплаваха към Кларксън.

На закуска погледите ни се срещнаха два пъти и изражението му беше все толкова доволно. Имах чувството, че над нас кръжи пленителна тайна.

Макар че никоя от нас не знаеше дали слуховете за Тиа са верни, реших да си извлека поука от изгонването ù и да не споделям с никого за снощната случка. А този факт правеше спомена още по-мил, свещен дори, и аз го пазех в себе си като съкровище.

Единственото лошо нещо в целувката на Кларксън беше това, че превръщаше всеки момент далеч от него в непоносим. Имах нужда да го видя отново, да го докосна отново. Ако някой ме попиташе какво бях правила цял ден, нямаше да успея да отговоря. Всеки мой дъх принадлежеше на Кларксън и всичко друго беше без значение, докато не се върнах в стаята си и не започнах да се обличам за вечеря, сдържайки бурното си вълнение единствено благодарение на мисълта, че съвсем скоро щях да го видя.

Естествено, прислужничките ми се бяха настроили на вълната на новия вид, към който се стремях, и тазвечерната ми рокля беше още по-красива от предишната. Беше с меден цвят, висока талия и разкроена долна част. Струваше ми се твърде официална за вечеря, но въпреки това се чувствах прекрасно в нея.

Заех мястото си в трапезарията, изчервявайки се, когато Кларксън ми намигна. Щеше ми се осветлението да беше по-силно, за да можех да видя лицето му по-добре. Завиждах на момичетата в другия край на стаята, където гаснещата дневна светлина проникваше през прозорците и се разливаше по раменете им.

– Пак гледа лошо – изшушука Келса, обръщайки се към мен.

– Кой?

– Кралицата. Виж я само.

Надникнах към главната маса. Келса беше права. Кралицата изглеждаше така, сякаш дори въздухът я дразнеше. Набоде резен картоф с вилицата си, погледна го и го тръсна обратно в чинията.